Светът за Антон Дончев

„Веруюто и школите“ на Уитмън тук са преведени като любов към земята и човека независимо от вярата.

САЩ, „Бестселърз ривю“

Това произведение бележи една нова концепция за романа в България – магическия реализъм.

Куба, Хосе Матос

Авторът, който познава Пирандело, както и древногръцките писатели, разказва в тона на молебствието и трагическите хорове... Напомня испанския театър от епохата на Златния век.

Франция, „Льо магазин литерер“

Страница след страница на действие със странен величествен ритъм – едно богатство, което може да се сравни с това на Толкин или с музиката на Сибелиус.

САЩ, „Ню Йорк таймс“

» прочети още

За „Време разделно“  »  Магическият епос на Антон Дончев

» Виж всички

За богове и овчари

Овчарите номади от Гърция, България и Турция от Омирови времена пасат своите стада от Албания на запад до долината на Хеброс на изток. И днес по шевиците на дрехите им се виждат мотиви, подобни на тези върху микенската керамика. Апостол Павел им е проповядвал, а в далечната им история се говори, че един от тях слязъл в ада и за кратко време върнал мъртвата си жена. После не погледнал друга жена, но очаровал със своята арфа животни и дървета, докато обезумели жени го разкъсали. Неговото име било Орфей.

През ХVII век фанатичните турци, чиито пасивни поданици тия овчари били от години, започнали нова свещена война за помохамеданчване. От тази безпощадна и безизходна борба, от поривите и от упоритостта младият български романист и сценарист Антон Дончев е създал епическа проза с невероятна красота. “Време разделно” бе награден с най-високата литературна награда в България в 1966 година, Димитровската премия.

Романът на господин Дончев е епос в древния смисъл. Величието му не произтича от мащаба или реториката, а от моралното величие и героизъм срещу един враг, чиято способност да деморализира вдъхва повече страх от способността му да унищожава. От една страна са овчарите с червените си плащове в непроходимите гори и беззащитните села. Тяхната християнска вяра покрива и увенчава едно много по-старо анимистично чувство за сродство с животни, дървета и планини. За тях ислямът означава не само родоотстъпничество, но и богохулство срещу самата същност на живота. От друга страна са владетелите турци под заповедите на Истанбул, точно тогава (1668) въодушевени от страшната си победа над венецианците и французите в Крит, решени или да помохамеданчват, или да убиват.

Стилистичният триумф на господин Дончев се крие в умението му да претопи в единна сплав реалистичната и психологически изтънчена форма на съвременния роман с примитивната епическа тъкан на народните песни и приказки, изпълнени със заплетени сюжети, от които той черпи разказа си. Резултатът е тонално великолепен – страница след страница на действие със странен, величествен ритъм. Господин Дончев е живял в Родопа, докато пишел книгата си, и е доловил нюансите на богатия декор – едно богатство, което може да се сравни с това на Толкин или с музиката на Сибелиус.

Повествованието – лабиринт от изненади, разкрития и грижливо размерени катастрофи – е разказано последователно от българския свещеник поп Алигорко (който в детството си видял своя баща разпнат на кръст от турците) и от един френски благородник, пленен и потурчен при обсадата на Кандия в Крит. Така единият разказва за страданията на българите от долината Елинденя, а другият – за нечовешките (пълни с нетърпим произвол) преследвания на турците, водени от еничарина Караибрахим, – макар под двойния натиск на мъката и жестокостта двамата разказвачи често да разменят местата си. Тези две агонии – на приемане на новата вяра и на връщане към старата вяра – уравновесяват една много по-дълбока фабула. Българите защитават същността на земята си от една тъмна сила, а земята е великата планина Родопа. Овчарят Манол и синовете му трябва да влязат в тоя мрак като Орфей и като него да бъдат разкъсани. Вариациите, които господин Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство, толкова изтънчено като това на Джойс или на Томас Ман.

Но колкото и да е голямо техническото му умение, книгата на господин Дончев е най-внушителна със своята морална яснота. Той има Омировия усет за разбиране и на българи, и на турци, чувството на почит пред неустрашимата вяра и отприщената дива енергия и на едните, и на другите. Той е обрисувал герои и злодеи като тези в народния епос, върху който се гради сърцераздирателното му повествование. Нищо чудно, че тия овчари са мислили апостол Павел за Бог, когато той бил сред тях, защото самите те в дните на великото си изпитание са подобни на богове.

Гай Давънпорт
“Ню Йорк таймс – Бук Ривю”