Светът за Антон Дончев

Български роман, достоен за Нобелова награда. Би трябвало Антон Дончев да получи Нобелова награда за литература.

Швеция, „Фалу Курирен“

Голям, правещ дълбоко впечатление роман... за раждането на един мит за героична съпротива от мащаба на епоса за крал Артур и рицарите на кръглата маса.

Англия, „Обзървър ривю“

Това е една пълна с живот, кошмарно жестока и красива сага. Този роман с мистичните изразни средства на сагата срива преградите на време и място.

Швеция, „Афтонбладет“

Авторът, който познава Пирандело, както и древногръцките писатели, разказва в тона на молебствието и трагическите хорове... Напомня испанския театър от епохата на Златния век.

Франция, „Льо магазин литерер“

» прочети още

Рецензии  »  Духовни послания от миналото

» Виж всички

“Странният рицар на Свещената книга”, или факелът, който разсейва страшната нощ над земята

В зората на Гутенберговата галактика и след триумфа на т.нар. цивилизация на изображението съвременният български писател Антон Дончев написа роман, с който издига траен и величав паметник на книгата, откривайки зверския и див страх, който са имали от нея в историческото си развитие различните религии и идеологии. Не, след появата на тази книга никога вече няма да може да се говори, че тя е мъртва! Именно това доказва тази значима литературна творба на Антон Дончев, която всъщност представлява не само балканска, а преди всичко една европейска трагична и кървава одисея, за да може да се намери в нашите географски простори известната Тайна книга на богомилите и тази свещена книга да бъде хвърлена в зандана. Всички или поне по-голямата част от европейските крале и императори, всички европейски папи и кардинали, епископи и владици, всички европейски рицари и трубадури, наемници, издеватели и убийци се обединяват, за да изпълнят тази цел. На гордия европеец му беше доста увлекателно да издига клади, на които да гори книги и да разпалва пожарища от горящи книги (във Фиоренца или Берлин, все едно), около високите пламъци разярената тълпа да изпада в делириум и транс и да си дере гърлото, крещейки: “Domus incvisicionis” или “Sieg, Heil!”. Това сме го гледали продължително от столетия в Европа. Но не бяхме чули и видели досега да се вдигне толкова многобройна хайка, за да тури под ключ в специално изграден и пригоден за целта тъмен затвор една книга. Ето че доживяхме да видим и това! С хубав и майсторски литературен похват, това, тъкмо това, по един поетичен, философски и внушителен начин ни разкрива Антон Дончев, този рядък майстор на прозаичния изказ, в своя роман “Странният рицар на Свещената книга”. В тази книга читателят ще почувства осъществено романистичното начало, което убедително и внушително ни показва ужаса на историята и историята на ужаса, който през столетия и хилядолетия съпътстваше Homo Sapiens. Този ужас го имаше и се пренасяше през дългите тъмни европейски столетия като кърваво огледало, което поставя пред нас авторът на този роман. В това огледало ние гледаме чудовищни злодеяния на човешкия ум срещу човешкия дух.

Според романа на Антон Дончев убийствата, потоците човешка кръв, изгарянето на хора на кладата и тяхното тежко малтретиране, хвърлянето на човешки трупове на орлите и кучетата, чупенето на детски главички с камъни, удушването на хора в собствената им смрад – представляват един нескончаем исторически рефрен, който се отнася и засяга балканския и европейския човек в тези безпределно дълги, апокалиптични и мрачни столетия, през които минаха Балканите и Европа. А що се отнася до мотивите и причините на тази самоунищожителна човешка лудница, ние можем да ги открием в инструкцията на кардинал Уголино, чието съдържание може да се изрази само с една-единствена дума. Той, именно той се обръща към главния герой в романа по следния начин: “Ти ще бъдеш между еретици и дори тяхното дихание може да застраши спасението на твоята вечна душа. Ето защо ти трябва да запомниш само една-единствена дума. Тя е ключът към спасението. Думата е нетърпимост.” Тази една-единствена дума не само е разтърсвала целия Балкански полуостров, а и цялата наша, вече остаряла и изнемощяла планета. В тази дума именно се крие обяснението и тайната на всички човешки чудовищни кланета, които се извършват на нея и които произтичат от тази единствена дума: не-тър-пи-мост. Тази дума, която предизвика в нашия ХХ век Аушвиц, ГУЛаг и Сребреница и която, ето, тропа злокобно и на нашата порта, беше свързана с т.нар. национална и политическа нетърпимост. В романа на Антон Дончев “Странният рицар на Свещената книга” става дума за най-страшното – верската нетърпимост, и тук разбираемо това се отнася за средните векове. Събитията се развиват през 1216 година, след четвъртия Латерански вселенски събор, начело с папа Инокентий III. От този събор в Латеранския дворец насам започва кървава и безпощадна борба срещу свободите, насочена всъщност против ересите и еретиците. А първата крачка към това беше да се намери и хвърли в затвора книгата, която представляваше основата на новата ерес. Откриването на тази книга е всъщност един кървав акт. За тази цел трябваше да се наеме обигран и проверен убиец, рицарят Анри дьо Вентадорн (по-сетне Боян от Земен). И ето ти го него още в началото на романа в компанията на кардинала Уголино, придружен от един доминиканец в замъка на Светия ангел – пред мрачната гробница, изградена като дом на смъртта. В най-сигурната килия на тази гробница ще намери своето вечно убежище Тайната книга. След като пристига в тази демонска килия, кардиналът казва: “В тази килия трябва да се затвори само един-единствен затворник, най-опасният – Тайната книга на богомилите. А ти, Анри дьо Вентадорн, ще донесеш тук тази страшна книга, за да бъде заключена вовеки веков. Когато книгата влезе в своя вечен затвор, ти ще получиш 5000 венециански дуката.”

Тъкмо в тези няколко думи, изречени от кардинала, читателят открива началото и края на този роман. А от началото и до неговия край, т.е. от Латеранския дворец и мрачната килия до Търново, където се намира книгата, и от Търново до Монсегюр, тази последна твърдина на албигойците, в която Свещената книга на богомилите завършва своя дълъг път, се извършва кървав поход на жестоко унищожение на хората. По време на този поход навсякъде отеква гласът на папа Инокентий III: “Вдигнете се, Христови воини! Изтребете нечестивите с всички средства, които ще ви даде Бог! Постъпвайте с тях колкото се може по-жестоко!”

Срещу тези насилнически средства на папистите богомилите еретици считат, че дори ако Бог е създал този свят пълен с насилия, плач и зло, той трябва да бъде сгромолясан и да се изгради нов. Защото Христос проповядваше сиромашия, а не трупане на богатства. Той ни учеше да прощаваме, а не да убиваме. А в действителност какво се извършва в този лъжлив свят? Преследват се хора, извършват се убийства, все в негово име, за голямо съжаление. По този начин европейският дух от времето на Инквизицията та до наши дни си противоречи дълбоко за значението и смисъла на тази книга. Едни виждаха в това светлина и сила, други мрак и нещастие. Тази книга беше тъкмо причината досега постоянно в човешкия род да наблюдаваме страшната гледка как върху човешки глави разцъфват червени цветя от кървави водоскоци. Тази книга доведе до това, Балканите и Средиземноморието да се превърнат в гаванка, пълна със сълзи, от която сърбаме и правоверни, и неверници. Заради нея горяха безкрайни поля, високи планини, дори реки и морета бяха обхванати от пламъците.

И така, докато Свещената книга, като парадигма на изкуст­вото и на свободата, извървяваше дългия път, хората продължаваха да се самоизтребват, държейки в една ръка свещ, а в другата меч. Тази книга и свободният човешки дух за едни беше пламък. Беше факел, който гори, когато го размахваш, който лети като птица. Тази книга, като символ на изкуството и на свободната човешка мисъл, резюмира генералното становище на Антон Дончев – светлината не може да осветли цялата страшна нощ на земята, но дори и запалената свещ осветлява макар и само една педя около себе си. Свещената книга беше искра, която може да възпламени и клади, на които горяха хората, пренасящи светлината.

Всяко сериозно и значимо дело на изкуството ние преживяваме като такова първо с неговите (нека използвам един познат израз на Р. Ингарден) метафизически свойства. Такъв именно е случаят с романа “Странният рицар на Свещената книга”. В този роман се разкриват някои от възловите въпроси за смисъла и безсмислието на човешкото съществуване под небесния свод. В него ние четем за силата и надмощието на идеологиите над идеите. В него ние гледаме ужасите на екзистенциалността в присъствието на Бога, за това дали в света властва умът, или лудостта, ирационалното, налудничавото избухване на хаоса, който може да се контролира само чрез прилагането на брутална сила. Ето защо, когато сред тези сурови въпроси, сред тези пожари от горящи книги, когато се превръща изкуството и заедно с него мъдростта и човешката свобода в прах и пепел, някой може да попита: Господи, защо позволяваш всичко това? Защо изгаснаха светилниците? Тогава аз всъщност си зададох въпроса дали има смисъл и дали изобщо може да става дума за някакъв смисъл на историята, когато всичко в нея се повтаря по един и същи животински начин. Антон Дончев наистина ни връща в дълбините на средновековната история. И го прави, за да подсети нас, съвременниците му, да си зададем въпроса: Съзнаваме ли изобщо какво правим и на какво сме се отдали, по кой път сме тръгнали със своите идеологии и технологии? В името на кого се убиват народи и се изпращат на заточение милиони свободни хора? Може би всичко това се отнася до поз­натата констатация на Иван Карамазов: Ако няма Бог, тогава всичко е позволено.

Но би могло да се постави и въпросът: След като е позволено всичко с благословията на Бога, тогава защо всички големи злодеяния в съвременната история се вършат пред неговите очи?

Като пише за чудовищните деяния и фанатизма от философска гледна точка, Антон Дончев ловко заобикаля поставените капани. Той не остава в плен само на една човешка позиция, що се отнася до въпроса съществува ли изобщо надежда в напредъка на човека и човешкия род.

Тръгва се от позицията, че да си вярващ, значи да имаш свободата на избор. Това е главният извод в романа “Странният рицар на Свещената книга”. Това ще рече, че от деня, в който Спасителят издъхна на Кръста, човекът и човечеството не са се променили в ни най-малка степен. В самия край на романа събеседникът на главния герой Госелин е уверен, че въпреки всички ужаси в бъдещето на човечеството хвърленото семе в браздата ще умре, но от него ще покълнат класове със здрави зърна. Ние ще умрем, но след нас светът няма да е същият.

Този роман разкрива, че цялата история на човешкия род прилича на махало между две позиции. В нея, в зависимост от духа на епохата, ту първата доминира над втората, ту втората над първата.

Досега говорих основно за отделните пластове в съдържанието на романа, за т.нар. негови метафизически страни. Сега следва да кажа нещо за неговата оригинална повествователна форма и за неговите естетически качества.

Относно идеята, засягаща балканската естетика, намерила място в тази книга, следва да се каже, че винаги добрите книжовни творби са и извори на метафизични и естетически качества. В значимите творби на изкуството читателят се изправя пред поетическа философия, поетическа изящност и поетическа естетика. Първата засяга драмата на човешкото съществуване, втората – света на прекрасното, което блика от творбата, а третата се отнася до естетическите идеи.

Ако говорим за естетическите идеи, намерили място в романа “Странният рицар на Свещената книга”, то те са в центъра на ключовата естетическа позиция на Тайната книга, на всяка голяма книга, в която може да се сънува светът и същев­ременно да се пее в него, което е равнозначно, тъй като въздействието на изкуството и на поезията в частност е кървавата песен на свободата. А мечтата, противопоставена на суровата действителност, винаги е бунтарска, клокочеща и кървава, както и при Калдерон, където само кръвта гори без пламък, защото мечтата противостои на действителността. Ето защо поетическата мечта е гневна и в същото време по-силна и от най-голямата и най-ужасната и жестока сила.

Тази страшна книга на Антон Дончев за човешката боязън освобождава човека от неговите сурови предразсъдъци, от неговите закостенели догми, от покорството и страха и гледайки очи в очи тях, му позволява да се допре до целеустремената загадка на мисълта. Книгата на Антон Дончев, като синоним на всяко истинско изкуство, разобличава Инквизицията, изкривеното и осакатено битие на човека, жестокостта на духовните варварски времена, кървавите лепкави мъгли на тъпотата и глупостта, но via negativa, неговата книга е звезда Денница, устремена към нови мореплавания, към светли хоризонти. Тази книга ни пренася до пределите на човешкия ум, към провидението и извоюването на свободата, към звездното небе, към безкрайните простори, където човекът диша свободно. Ето защо ние можем да я наредим в естетиката на свободата.

Въпреки че Антон Дончев в своя роман пише за стари, далечни времена, той е писател с модерна чувствителност. Разказва сбито, кратко, необстоятелствено. Структурата на романа се отличава с модерна форма. Авторът търси нови открития. Така например книгата е построена в дни – малко библейски – ден първи, ден втори и т.н., петнадесети ден. При това неговият епически говор се характеризира с изключителна драматична взаимовръзка, както и с рядко и силно поетическо внушение. Неговата философска и естетическа изява рефлектира в приповдигната чувствителност, която не може да не буди у нас възхищение. Не на последно място в постигнатото от писателя в областта на романа ние откриваме и постмодерен прийом, с който авторът се вселява в повествователното ядро на главния образ. С това повествованието се вплита и разплита в процеса на самото писане на романа, в резултат на което се постига своеобразен естетически ефект.

Говорих с почит за делото на българския писател, носител на наградата “Балканика”, Антон Дончев и за неговия роман “Странният рицар на Свещената книга”. Доколкото можах, това го направих на Рациновите срещи в града на нашия знаменит поет Кочо Рацин (бел. авт. Коста (Кочо) Рацин, Коста Апостолов Солев, 26.10.1908–13.06.1943), който положи траен и незаличим печат на македонската литература и македонската нация през последните шест десетилетия, когато се навърши и годишнината от появата на неговата фундаментална поетичес­ка книга “Бели мугри”. По този случай трябва да споделя, че Рацин не беше само голям поет, но и голям мислител. Онази вечер, когато говорих за един рядък роман, вдъхновен от появата на богомилите, напомних, че Рацин написа и онази рядка книга “Драговишките богомили”, посветена на богомилското движение, което остави в Македония богати следи. Според Рацин народното ни творчество е проникнато от дуализъм и богомилски дух. Освен това и в съвременната македонска книжовност темата за богомилите се третира в някои драматични произведения и романи. Това ни напомня до каква степен балканските литератури използват автентични теми и колко те, в противовес, тъкмо като литератури знаят малко неща една за друга. Затова и аз казвам: да бъде благословена идеята, която се роди на Рациновите срещи, и създаването на наградата “Балканика”. Това не може да не съдейства да расте и укрепва от година на година една голяма балканска библиотека, която, преведена у нас и на езиците на останалите балкански народи, ще даде възможност да се осъществи нова историческа духовна среща и по този начин много по-здраво и по-всеобхватно да се опознаят и да се разкрият един към друг нашите народи.

Не мога да не си задам въпросите: Каква е релевантната естетическа поръка, която ни отправя този роман на известния български писател Антон Дончев? Кои са основните естетически идеи, които застъпва и брани авторът на този роман за голямата и неунищожима духовна сила на книгата?

Още в нейните първи страници, в разговора между кардинала и Доминиканеца, на въпроса какво има в сандъка, т.е. къде точно в него са поставени само книги и свитъци, кардиналът, който вади думите си като черни риби от разкаляна вода, заявява: “Какво очакваш ти? Хора? Тях времето ги отнася в небитието. Знанията и учението остават само.” При това самата тайна в тази и около тази свещена книга събужда и подтиква у всички желанието да я прочетат. Съществува някакво проклятие, някаква неразгадаема мистерия около нея, всеки иска да я вземе в ръце и да я отвори, защото, както е известно, тя разпали и разпространи многобройни ереси по целия свят. Тя е свещ, която гори, за да осветли княза на мрака, който ни дебне в тъмнината.

Ето защо тя трябва да се преследва и прогонва, защото усилва светлината в гъстия човешки мрак. Освен това тя не е само светиня, тя е и оръдие, пораждащо страдания.

А еретиците Пейре и Лада са хора на духовното начало. Те даряват хората със своите песни. В тях живее светът на прекрасното, в който цъфтят свенливи цветя и се разнасят небесни песни. Този свят на красивото и доброто, населен в книгата, не е подвластен на разума, а само на сърцето:

Щом от сърце не пееш ти, не заслужаваш шепа плява.

Да живееш в света на книгата, значи да си свободен, да не робуваш на нагона и страстта. Мечът носи само нещастие. Никой по света не е постигнал нищо човешко с него. Когато албигойците се опитват да превърнат книгата в знаме, под което да крачи тълпата, те търсят от нея сила и мощ, което ще я принуди, тази тълпа, да грабне в ръцете си мечове. Обратно на тази деструктивна сила на книгата, зад която стоят всички възможни кардинали, генерали и генералисимуси, книгата, истинската книга като изкуство и като свобода може да измъкне човека от калта, в която е затънал. Тя го изчиства от калта и мръсотията и после извайва от него статуя на красотата.

А пример за красотата между еретиците е хубавата девойка Лада. Дори и поетите не смеели да възпяват нейната прелест. При Лада хубостта и магията се покриват взаимно. Дори прегърбени старци се изправяли на крака, когато минавала покрай тях Лада. Пред хубостта на момичето, както впрочем и пред хубостта въобще, хората падат на колене, докато всички онези, които горят книги, горят ведно с тях красотата и добротата, убедени, че ако не изгорят книгите на кладата, то тогава кога ще успеят да видят светлината? Книгата (изкуството въобще) като горящ факел лети низ просторите на Балканите и Средиземноморието, мнозина вдигат ръце и мислят, че факелът е птица, която могат да хванат, а някои да я унищожат (палачите на книги), някои й се възхищават. Само палачите не са в състояние да видят, че книгата ни обединява и води и че нея я виждат само хората, които й откриват душата си. Затова книгата пее, тя е като песните на трубадурите, тя е като божие птиче, което пее, без да разбира смисъла на песента. Ето защо около песента се събират само благородните хора – селяните и еретиците. В този свят на песента живеят красивата Лада и нейните приятели, еретиците. Всички искат да гледат Лада. Ние се питаме: как щеше да изглежда светът, ако по него вървяха хиляди и хиляди Еви като нея? Те са като светулки, които светят в мрака, но както големите пожари, запалват цели царства и карат богомилите да вървят по трънливия път към кладата. Затова ние от Леванта приличаме на паница, пълна с нашите сълзи, бликнали от нашата вяра, надежда и любов, които горим на кладата и се жертваме заради Свещената книга. Това го правят всички еретици, убедени, че когато горят или гинат за книгата, й дават крила, за да може тя отново да започне своя полет, несравним с нищо на този свят. Книгата запали не само хората, тя запали и безкрайните полета, високите планини, дори и реките, и моретата, всичко това, запалено от нея, гореше. Книгата ни е изпратена от самия Господ Бог, за да накара нас, хората, да се отречем от дяволското и сатанинското в нас. Затова тя не е само гълъб, носещ хубавата вест, нито е само запален факел, осветляващ мрака у нас и в света, тя е жар-птица, спуснала крилата си по стрехите на хорските къщи, подпалвайки ги. И когато разчупиха восъчните печати на пергаментите, в които беше събрана Свещената книга, написана на глаголица, която никой не може да прочете, тогава Лада започна да я чете, превеждайки думите, и беше уверена, че нейната дума, думата на Свещената книга, намира отзвук в техните сърца.

Лада хвърля думите в мрака – дано само една мисъл от книгата остане в сърцата им, дано само едно зрънце да падне на земята между камъните, които всмукват в себе си думата, както земята всмуква в себе си дъждовните капки, за да не бъде напразна нито една жертва, тази на Боян от Земен, на Ясен, на Влад, на Лада. Книгата крие в себе си властта над всички ни, тя ще продължи пътя и без еретиците, които няма да бъдат между живите, тъй като тя е книга, т.е. изкуството. От нея блика любов и добрина и все пак разделя хората, които са частица от нея, нейните духовни бранители, но които вършат и злодеяния, защото такъв е човешкият свят и светът на природата, тъй както винаги след стадата от елени тичат глутници вълци и чакали, след невинните дечица вървят търговци, престъпници и развратници. Ето всичко това, събрано в едно, беше книгата: децата, монасите, конярите, дивечът, мъртвите, живите, онези, които хвърлят хората в огъня, и онези, които горят в него, онези, които са прочели книгата, и онези, които са се допрели до нея. Но когато от четиримата бранители на книгата са останали само Боян и Лада (докато Ясен и Влад са загинали, за да спасят книгата), Боян сравнява Лада с книгата, казвайки й: “Ти си като книгата”, и я притегля до гърдите си, вглеждайки се в своите ръце с разчупени нокти, потънали в кал, за да разбере, че човешките ръце, които са удряли, грабили, убивали, вече са забравили да милват.

После и Лада вече я няма. Тя е преминала в легендата. Според някои Доминиканеца я хвърлил в подземната река, под манастира, според други тя самата се хвърлила в пороя, който тече под манастира, трети я видели да лети като бяла птица над манастирския покрив. Но дали наистина са мъртви тези силни хора – еретици и богомили? Тези да, наистина не са между живите, но Тайната книга живееше в тях, гореше в тях. Книгата беше пламък, който трябваше да ги изпепели, за да може да се пренесе пламъкът по-нататък. Антон Дончев в самия край на своя изключителен роман пише: “Не, книгата беше факел, който гори само като го размахваш, само когато лети като птица. Ще спре ли в мрежата на ловците? Нейният пламък едва трепти. Тогава един по един тримата богомили раздухваха пламъка с последен дъх. Помислих си, че дойде и моят ред да изгоря.”

Тайната книга е и проклятие. Докато тя “вървяла по своя път, хората не преставали да се убиват”. Затова всеки път, когато тя се приближава до Тъмните планини, изгрява зора или огън. Тя разпалвала този огън сред хората, този бунт, който ги води към огъня. (От огън си, в огън ще преминеш!) И когато най-после Свещената книга приключи своя път до земята на албигойците в Лангедок, гълъбите отлетяха, светлината изгасна, небето опустя. Такава е съдбата на човека: днес той чупи оковите, с които са го оковали вчера, утре тях ще погали, защото колкото и да горят книгите, всичките свитъци и ръкописи, дори когато пламнат на най-високата клада, дори и тогава ще се превръщат в светлина. В пламъка на кладата ние виждаме върха и знаем, че книгата ни гледа, убедени сме, че заедно с нея в тези пожари (от книги, пергаменти, кожи, папироси, дървени плочки) гори мъдростта на Египет и Елада, на Персия, Индия и Китай, на Рим и Константинопол. От тези пепелища, които още димят с черно-бял дим, усещаме, че “мъдростта мирише лошо”.

Горящите книги не могат да осветлят цялата страшна нощ над земята, но ние сме убедени, че дори и една запалена свещ може да осветли поне една педя от нея. Ето това е книгата, това е изкуството – вечна светлина! Това са искри, които се прев­ръщат в клади, а винаги е било и всякога ще бъде – на кладата горят хората, които пренасят светлината.

Хайде пък сега ми кажете, че това е само литература, а не и естетика, естетика безкрайно богата на извори и човешки преживявания.

Акад. Георги Старделов,
председател на Македонската академия на науките и изкуствата