Светът за Антон Дончев

„Веруюто и школите“ на Уитмън тук са преведени като любов към земята и човека независимо от вярата.

САЩ, „Бестселърз ривю“

Близко сме до големите епични романи на Яшар Кемал, до висотата на големите книги на Жан Жионо. Дивото величие на природата, умножено със страданията на хората, принадлежащи към една и съща земя.

Франция, „Медитеране“

Страница след страница на действие със странен величествен ритъм – едно богатство, което може да се сравни с това на Толкин или с музиката на Сибелиус.

САЩ, „Ню Йорк таймс“

Антон Дончев се присъединява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме – албанеца Исмаил Кадаре и хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова награда.

Франция, „Ла Кроа“

» прочети още

За „Време разделно“  »  Магическият епос на Антон Дончев

» Виж всички

Историята не се разкайва

Един голям български романист, епически разказвач в сърцето на Балканите

Антон Дончев е български романист, един от онези непознати, които ни убеждават в нашето незнание и ни карат да съжаляваме, че толкова малко познаваме литературите на “малките страни”.

Той е автор на много романи. Този, който наскоро излезе в превод на френски, е публикуван за пръв път през 1964 г. Днес, след почти тридесет години, все още не е много късно да бъде прочетен и той го заслужава.

Четейки го, навлизаме в един далечен свят, но той е досами нас: Европа на Балканите, чиято съвсем скорошна история ни разкри образа на окървавеното лице. Така че Европа. Отново започваме да учим географията й, макар че никога не сме я изследвали в нейната етническа и религиозна цялост. Босна не е далеч от България; тя беше далеч от нашите грижи.

Романът на Дончев представлява един нов добър случай да се учудим колко много богатства ни липсват. Епич­ното величие е жанр, окончателно изчезнал от нашите творчески лаборатории. В България, както във всички страни със стари народни традиции, които дори диктатурите не могат да унищожат, историята се превръща в легенда и от това става още по-истинска. Тя ражда епопеята, сякаш това е природата й, защото събитията, които припомня, надхвърлят баналните измерения на историческото. Персонажите, произлизащи от народа по права линия, обичани от народа, преливат от жизненост, сила, смелост и, разбира се, от воинско достойнство. Именно бъдещите герои са тези, които се раждат в смъртните часове. Такъв е Манол, овчарят от тази страна на овчари – Родопите.

Родопите? Планински масив на Балканския полуостров, гледки на величествена девствена красота, шеметни долини, бедни села, горди като градове – така ни уверяват българите. ХVII век. Турците, господари на страната, завладяна от Османската империя, решават да покръстят в исляма цялото българско население, до този момент християнско: това е волята на Аллах. Романът на Антон Дончев е вдъхновен от един кървав период, от който водят началото си видимите и днес преломявания. С него препрочитаме истинската история и стигаме до извод, който известна късогледа представа за европейското минало отдавна е причина да отдалечаваме от съзнанието си: ислямът е в сърцето на Европа, той се е вкоренил в него.

Потурчването на родопската долина Елинденя ни е разказано от двама свидетели, които имат различен поглед върху фактите и разбиранията. Единият е българин и християнин, поп; вторият е французин. Читателят е съвсем изненадан да го види там, този поданик на Луи ХIV. Това е най-смущаващият, най-двойственият персонаж в тази религиозна война, в която не липсват нито отстъпници, нито лъжепророци. Бил е пленен в Кандия; долината е била в ръцете на венецианците, но турците я превземат отново от френските рицари. Пленникът, когото наричат Венецианеца, приема исляма не поради истинска промяна на вярата; той е твърде щастлив, че е спасил кожата си.

Неговата гледна точка за историята отговаря на тази на попа и я допълва като “двете черупки на един орех”, пише Дончев. На едно мнение са за нехуманността. Всички средства са добри, за да покръстиш някого или поне да изтръгнеш някакво подобие на покръстване. Кланетата, мъченията, яростта на отмъщението, въоръжената омраза достигат халюциногенна широта, нечувана жестокост. Турчинът, решил да накаже Манол и непокорните, притежава необикновена изобретателност за кръвопролития, която става нетърпима. Християните му подражават донякъде умело при мимолетен реванш. Долината Елинденя ще бъде опустошена; селата са унищожени.

В края на тези убийства, когато фанатизмът бъде удовлетворен, не цяла България ще бъде потурчена. Едно ново село е създадено в долината. В бъдещето ще се събуди една нация, съставена от християни и правоверни. Един от символните персонажи на книгата, християнин, преминал към исляма, казва: “Със или без кръст ще продължаваме да говорим същия език.” В планината хората ще чуват мюезина, но ще чуват и камбаните. Всички “са деца на една и съща майка”.

Антон Дончев пише тази книга преди падането на стените, които разделяха Европа. Тя идва при нас в един контекст, който никой навремето не е предполагал. Това, което ни прави съпричастни, като оставим настрана нашите условни образи, е битката на Манол и огромното присъствие на Османската империя. Антон Дончев се присъединява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме: албанеца Исмаил Кадаре, хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова награда. И тримата черпят вдъхновение от една и съща многолика история, която вече нищо, нито дори войните като тая, която, изглежда, свърши, не може да промени. Историята не се разкайва.

Люсиен Гюсар
“Ла Кроа”