Светът за Антон Дончев

Страница след страница на действие със странен величествен ритъм – едно богатство, което може да се сравни с това на Толкин или с музиката на Сибелиус.

САЩ, „Ню Йорк таймс“

Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство – толкова изтънчено – като това на Джойс или на Томас Ман.

САЩ, „Ню Йорк таймс“

Епичният роман е почти загинало изкуство – последното голямо произведение от този род беше „Тарас Булба“ на Гогол... Такъв е случаят с тая смела и тържествена книга – романа на Антон Дончев „Време разделно“.

САЩ, „Киркус“

„Веруюто и школите“ на Уитмън тук са преведени като любов към земята и човека независимо от вярата.

САЩ, „Бестселърз ривю“

» прочети още

За „Време разделно“  »  Магическият епос на Антон Дончев

» Виж всички

Излъчващ независимост, или третият животописец на Кръстогорието

Разхвърляни размисли за един писател
(Антон Дончев) и за един роман
(“Време разделно”)

Ако всяка нова публикация на този роман отбелязва появата на ново читателско поколение, то седемнадесетото поред вече възприема поп Алигорко и Венецианеца като двама автентични хронисти на времето разделно. Свидетелство за това са не само някои анекдотични кандидатстудентски съчинения по литература и история. Със собствените си уши чух по радиото как един публицист се позова на “известен френски благородник”, оставил записки за потурчването на Родопите, цитирани в същия роман. Навярно днес, хипнотизирани от виртуалните простори пред края на столетието – или края на историята, – новите читатели не отдават дължимото на обстоятелството, че при всяка книга извън повествованието съществува и разказвачът. И че той в случая е третият животописец на Кръстогорието, смълчан в творбата си, смълчан, изглежда, и в светската суматоха.

Неговото име е Антон Дончев. Име, което, откакто се появи на попрището, звучи предимно в причинна връзка с литературата. Няма го в повърхностната и крайно феминизирана “културжурналистика”, не се подмята в политическите противостояния, отсъства от хайлайфа. За Антон Дончев – като за Антон Дончев писателя. Това е всъщност качеството, което щастливо го отделя от мнозина негови колеги по перо. Например един Николай Хайтов е на топа на устата не по художест­венотворчески поводи, а във връзка с председателството на отричания СБП или несъмненото му влияние върху патриотичния патос на вестник “Нова Зора”. Същото може да се каже за един Тончо Жечев. Почти никоя от възрожденските му идеи за нацията не предизвиква интерес, а медиите търсят мнението му главно по конюнктурни процеси, да речем, синодалния разкол. За сравнение Антон Дончев се откроява с обаятелното достойнство на личност, която не позволява да бъде обвързвана с действия и помисли на други хора или групи хора. Той не е индивидуалист във философския смисъл на понятието, но е самотник в нашенското посттоталитарно общество, на върха съставено от индивиди с лесно променяеми убеждения – в името на ограничен битов успех или нескопосан граждански бит.

Не знам доколко е вярна представата ми за неговите въжделения и страсти, но съм убеден, че Антон Дончев е разбрал добре, и то още при книжовния си дебют, че суетната именитост на интелектуалеца всъщност е симетричен израз на неговата обществена зависимост. Особено днес. Зависимост от интерпретациите на медиите, налагащи за културата информационни критерии вместо естетически. (Очертаха се десетина удобни за всяка вестникарска страница фигури и не за подобни на тях ли Пастернак бе написал: “Позорно, ничего не знача, быть притчей на устах у всех...” Например Христо Калчев, прикован доживотно като съчинител на “борческа проза”, или Йосиф Петров, поощряван да версифицира с банални рими и метафори.) Зависимост от подвижните пясъци на идеологическата конюнктура, в които изчезнаха безследно и одите, и филипиките на кастови творци. (За явлението като че ли няма по-подходящ модел от Блага Димитрова.) Зависимост от прословутия “цивилизационен избор”, предоставил на зоон политикона възможност за ориентация със стара дата. (У нас все по-открито гражданското поведение се обуславя не от избора на бъдеще, а от избора на минало. Може би най-емблематичният прецедент е Любомир Левчев. Той пренаписа живота си в мемоарния роман “Ти си следващият”, преиначен от Радой Ралин на “Ти си прес­ледващият”. Както и да е, в резултат на крайно тенденциозната фактология оценките за това съчинение се оказват само политически или само морални, т.е. отдалечени от естетиката.)

В края на краищата суетната именитост на интелектуалеца допринася духовността да бъде измествана като същност на битието и да бъде заменяна с нетипична за традиционната психология “шоукултура”.

Но Антон Дончев е писател с мисия. Той се появява в живота на нацията при върховни изпитания на духа и честта – и когато без него вече не може. Той не е силует от всекидневието, той по-скоро изглежда приобщен към култовата панорама на Отечеството. Именно тук – или там? – е Кръстогорието. Тук – за едни, там – за други...

Действието на романа “Време разделно” се развива на територия, която авторът назовава ту Родопа, ту Кръстогорие. Родопа – когато прави описания на природния ландшафт в перспективата на несвършващи с кръгозора хребети. Кръстогорие – когато навлиза в душевността на българи овчари и турци юруци. Родопа – щом “не се разбираше къде свършват планините и къде почва небето”. (Из записките на Венецианеца.) Кръстогорие – щом “Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си”. (Из записките на поп Алигорко.) Родопа – стане ли дума за геополитичес­кия обхват на сблъсъка между Европа и Азия, където нашенската долина Елинденя е почти незабележим координат в историческия мащаб на критската крепост Кандия. Кръстогорие – заговори ли някой от двамата хронисти, че: “И сега, като виждам пред себе си гроба и като искам да ти се помоля – на тебе, който идеш подире ми, – не зная дори с какво име да се нарека” – (Никола, той и поп Алигорко); или: “И като не знам дали живите не са вече мъртви, викам мъртвите, все едно че са живи” – (Венецианеца, той и Абдуллах, той и Слав).

Родопа и Кръстогорието са културно-исторически пластове, странно раздвоени и слегнати един през друг в съзнанието на българина. Обаче Антон Дончев е първият български писател, представил тази съдбоносна двуизмерност и в други национални пространства, защото романът му е преведен на много езици и е разпространен в читателски аудитории с разнообразен етнически манталитет. Някъде (САЩ) смятат, че до “Време разделно” последният епичен роман е бил Гоголевият “Тарас Булба”. Другаде (Франция) разсъждават, че нашата творба се превръща в “Песента на Ролан” за българското мъченичество. Аналогиите са извисени, неочаквани и не в тон с вродения ни национален нихилизъм при оценка на собствено дело. Но те битуват, макар и непривични за нас. Аналогии с човека-Ниагара, човека-Америка, човека-Космос Уитмън; с усета на Омир за разбирането на българи и турци; с Лесинг и Пирандело; с древногръцките трагически хорове и молебствия; с испанския театър от епохата на Златния век и с епоса за крал Артур и рицарите от кръглата маса; с народната поезия и магическия реализъм; с музиката на Сибелиус; с прозата на Шолохов и Чосич, на Яшар Кемал и Иво Андрич, на Жан Жионо и Исмаил Кадаре, на Никос Казандзакис...

Не съм склонен да подценявам някои чуждестранни отзиви за “Време разделно” само заради очевидното непоз­наване на българската литература, чиято костна система е изградена именно от епични романи, а произведението на Антон Дончев е етап в класическа поредица – “Под игото”, “Железният светилник”, “Тютюн”... Вместо това държа да подчертая психологическата широта на рецензентите, с която “Време разделно” се измерва по общоизвестни образци от няколко литературни епохи и в световни пропорции. Такова мерило и досега нашенската критика не е приложила към един от най-четените български романи. Не се намери български ценител, който да напише като арменеца Серо Ханзадян: “Какъв могъщ писателски дар обладава Антон Дончев! Като че ли усещаш диханието на Шекспир!” Вероятно арменското становище е пристраст­но заради сходни исторически събития, но нали казват, че голям писател е този, който е писател на повече от един народ?

За оценките на романа и специално върху отзивите в Швеция ще напиша по-нататък, сега да се върнем там, в Родопа, или тук, в Кръстогорието.

Не правя игра на думи. Моята собствена съдба на потомък на тракийски бежанци е изпълнена с родовото самовнушение, че Отечеството, дори и да остане извън пределите на държавата, може да се съхрани в пределите на човека. Така е със стотици хиляди българи, прокудени от Тракия, Македония, Добруджа. Тук му е мястото да напиша, че Родопа е каменният щит над сърцето на Тракия. Поселищата на беломорските тракийци са по южните склонове на тази планина от Места до Марица. Сред тях е селото на моите родители, деди и прадеди – Манастир, Гюмюрджинско. То е и родопско, и кръстогорско, защото някъде в землището му се намира гробът на Патриарх Евтимий. Това свято място аз бих нарекъл “място разделно”...

Земята на Отечеството или вярата на Отечеството – такава дилема въздейства безусловно върху поведението на Манол и неговите сто братя. Антон Дончев сякаш между другото ни насочва към направения от тях избор – земята. Водените от баба Сребра бежанци, търсейки къде да основат новото си село, определят най-напред с атавистичен усет разположението на гробището. Поселищата на мъртвите по нашите краища са опора на живите, село без гробище вятър го отвява, казваше баща ми. Новото село Момчилово се установява в местността Петгласец между върховете Свети Яни и Карачан, Модър и Светилек, под гората Посестра, майка на река Струилица. Това са и оброчищата на родопчаните, там по Петковден и Петровден се колят курбани – свидетелство за глъбинност на бита и духа. И макар величавият трагически патос на романа да произтича от събитията около потурчването, голямата тема на “Време разделно” е всъщност съхраняването на отечествената земя. В ратния труд за отечествената земя третият животописец не съзира нито едно предателство, нито една преклонена пред нашественика глава. Леко теат­рализираното описание на песнопението на дядо Галушко за Балканджи Йово служи като понятна и извън планината метафора за религиозната твърдост на родопчани. Вярно е, че изборът на вярата откроява персонажа на романа във върховни човешки преживявания – надежда и покруса, живот и смърт, – но сблъсъкът между християни и мохамедани е за отечествената земя. Защото под потурчения живот, под минаретата и ходжите остават недра, които кънтят от български старини. И докато някой крие кръстовете от гробищата в живата отечествена земя, за да ги съхрани навеки като нетленно свидетелство за природата на родопския човек, в едно тристагодишно теке подивелият Момчил разкопава гроба на Енихан баба и не намира кости – доказателство, че Родопа няма покорител, че никой не е побеждавал планината. Именно в сражението за отечествената земя победителите на отечествената вяра се оказват разгромени поне по една причина – родопчаните сменят бога си, но не сменят езика си. Главата, която пада отсечена, продължава да брои на български. Езикът е безсмъртен, той е връзката на живота със стародавното минало, израз на неизтляваща общност с отминали и идващи поколения. Езикът – като чановете на Манол – оглася Кръстогорието. В тази сюжетна кулминация се проумява и вътрешното състояние на Караибрахим. “Дошли са не за имането ни, а за душите ни” – казва Стан Стан за конниците на исляма. Да, но това е по-малката цел. Защото по-голямата – потурчването на отечествената земя на българите, е непостижима. Така стигаме до една от символните сцени в романа – битката на Караибрахим с Маноловите чанове. Той ги назовава полугласно “камбани” на български – на своя роден език, и ги сече и разхвърля със саблени удари. А чановете “... гърмяха, ечаха, трещяха. Търкаляха се, подскачаха, удряха тавана. Звънът им летеше през стаята като птица с железни криле... Сякаш непрекъснато бляс­каха и падаха светкавици, и се забиваха гръмове. Защото аз виждах тоя звън, бляскав и ослепителен. Ятаганът на Караибрахим беше срещу него като перце на бял гълъб”.

Не напомня ли тази баталия знаменитото сражение на Дон Кихот с вятърните мелници? Не изгражда ли Антон Дончев подобна по смисъл метафора – въображаемият противник прикрива истинския противник? Тук идеята за насилието, което разделя хората на гяури и правоверни, камуфлира същностната идея на романа – мястото разделно.

Да, не времето разделно, а мястото разделно!

Мястото разделно носи истинския смисъл на Кръстогорието. Става дума за религиозен свят, който в епохата съществува над праха на низвергнатите царски дворци в Плиска и Търновград, над пепелищата на книжовните школи в Преслав и Охрид. И над още едно светилище българско – гроба на Патриарх Евтимий. Той също се намира в ареала на Кръстогорието, но не в Бачковския манастир и не около Кърджали (според крилатите новинарски недомислици), а край село Манастир, Гюмюрджинско, така прилично на Антон-Дончевите Подвис, Просойна, Заград...

Патриархът – според моята хипотеза – е догорял там почти двеста и петдесет години преди времето разделно. Гробът му обаче придобива смисъла на място разделно между турци и правоверни. От него на изток се шири империята на исляма, която се простира върху пространства без история, но също така и върху Месопотамия, където са руините на Шумер, Акад и Вавилон; минава през каменистата сирийска клисура Маалула, където Христос е проговорил на арамейски език; достига едва ли не до расата на хора с жълта кожа и дръпнати очи. А на запад са крепостите на признатата за писане на божествени книги славянска азбука, там са стражевите кули на създадената от глаголически и кирилски букви нова човешка цивилизация – славянската. Мястото разделно е в Беломорска Тракия, но е също така и в Родопа. И не е първият признак на мистичното покровителство на миналото над последващи времена. В началото на нашите познания е Орфей, следват ведическите текстове, а днес – екстравагантни хипотези за взаимодействията на вселенския разум с концентрираната в родопските нед­ра, скали и води космичес­ка енергия. Манол казва на Исмаил бей, който му иска чановете срещу Петгласец: “Под твоите крака има подземие на крепост. Взри се в мравуняците и ще видиш, че дълбоко изпод земята черните мравки носят жълто просо. Тая крепост са я строили моите бащи, това просо са го събирали с ръцете си, които вече отдавна са изгнили... Тая планина бащите ми са купили с мечовете си, а пък аз я купувам с чанове.”

И гроба на Патриарх Евтимий отнасям към планината – утроба българска. В този контекст цяла Родопа е разделно място и защитата на отечествената земя е по-съдбовна от съхраняването на отечествената религия. Мястото разделно е алтернатива на времето разделно. Антон Дончев внушава това чрез съдбата на главните си герои, които са българи – бащи на еничари, и еничари – унищожители на братя по кръв. Разширяването на етническите граници на империята в Родопа се осъществява не в пределите на планината, а в пределите на няколко поколения хора. Пространството остава непроменено. Родопа е единствената българска планина, въобще единствената българска територия, съхранила своя ранноисторически облик. Навярно тя и в наше време изглежда както при сътворението на света – планина върху планина или планина в планина...

Ето как говори за Родопа Манол: “Родопа е разпната. Дясната й ръка е прикована от Мехмед паша, лявата й ръка е прикована от Абди бей. При краката й, в Беломорието, султанските слуги коват мостове да мине султанската свита. Косата й във Филибе е засмолена за стълба на проклетия гръцки епископ Гавриил.”

Историята на вековния сблъсък между християнството и исляма предостави един свръхсъвременен подобен пример – Косово. За статута на областта днес спокойно може да се употреби понятието “място разделно”. Изглежда, веч­ната цел на исляма е тази – чрез времена разделни да постига разделни места в сърцевините на православните народи. Романът на Антон Дончев съдържа и предсказания за развитието на един уж изчерпан исторически сблъсък. Има слова на горчиво прозрение в драматичния монолог на Караибрахим след опита на Горан да го убие: “Защо брат ми не разбра, че съм негов брат?... Защо кръвта му не се обади?... Или родната кръв е тъй слаба, че човек не може да познае родния си брат...”

Разделението на човечеството на правоверно и неправоверно е философски постулат на исляма. Но в терминологията на насилието над чуждото религиозно съзнание нюансите са създадени от християнството. В романа “Време разделно” се говори и за “турчене”, и за “обръщане в правата вяра”. В съответствие с разсъжденията за отечествената земя и отечествената вяра, склонни сме да разбираме турченето като агресия спрямо земята, а обръщането в правата вяра – като агресия спрямо личността.

“Тече, тече...” – все повтаря дядо Галушко Белия. Да, всичко тече, всичко се изменя. В края на двадесети век, 333 години (какво число!) след събитията в Елинденя, ислямът продължава да турчи, продължава да разделя света на същия принцип за правоверност и неправоверност. Свидетели сме на показателни събития, но това не е тема за литературен анализ. Бих добавил само, че днес общността на мюсюлманските държави се разпростира – ни повече, ни по-малко – на три континента. “Зеленият пояс на исляма” обхваща света от Азиатския изток и през Африканското средиземноморие до Европейския запад.

Тук някъде е нашето Кръстогорие.

Но какво е Кръстогорието?

Възможно е Антон Дончев да ни внушава символичното название на Родопа по името на Кръстова гора – мистична съборна местност, където и до ден днешен, в епохата на лазернопроникващата медицина, хората търсят изцеление от физически недъзи и от “лоша болест”, поддържат вяра и упование в свръхестественото. Кръстова гора е родопски феномен – като дупката, през която Орфей слиза в ада, като гроба на Патриарх Евтимий. Но писателят прониква и в друга перспектива на реалностите и легендите. Тя е показана в забележителната сюжетна находка с унищожаването на черковните стенописи. “Робе на Аллаха – заповядва Караибрахим на обърнатия в правата вяра Али, предишен поп Алигорко, – иди и изкърти тия образи, пред които си коленичил!” И когато новият правоверен начева изчегъртването, стенописите сякаш се разгъват слой по слой и през всеки слой светват нови очи, нови ръце, нови ореоли. Един от друг се появяват християнски богове и светци, идоли на изконното родопско население. “Стенописите бяха безсмъртни...” – заключава хронистът. Накрая, преди храмът да рухне, в глъбината на взора и черковния зид се показва мрамор, върху който е изобразена гола жена. “На прекрасното й лице искреше тайнствена усмивка, а с две ръце стискаше високата си гръд. И от зърното на гърдата й църкаше мляко, и като се извиваше на струйка по мраморната плоча, падаше в широко отворената уста на гол мъж. А мъжът имаше кози крака, вълчи зъби и остри космати уши. Това беше Родопа, която кърмеше зверове и хора, събрани в едно тяло” – заключава разказвачът на този откъс.

Метафората за Кръстогорието може би произлиза и от географското разположение на Родопа. Ето каква е гледката от върха Първенец: “... На юг се вижда планината Ипсарион на остров Тасос, венецианската крепост на Кавала и връх Атон на Света гора. А понякога се вижда и блясъкът на Бяло море. И преди тях са Драмски Купен и планината Кушница, Ченгенехисар и Кушлар... На запад кръгозорът стига до билото на Пирин планина, до Елтепе, до Предела, а вдясно до Рила планина и върховете й начело с Мусала. А пред тях са Голяма Сютка, връх Сребрен и Баташкият рид, който отделя Беглика. И пред Пирин са връх Беслет над долината на Деспотска Сура и отвъд – Виденица... А там (на север, б.м.) погледът стига до Балкана, от връх Вежен до Свети Никола, и най-високо се вдига Юмрукчал. Пред тях е Средна гора с Богдан и Сърнена гора, а в нозете им – равната Тракия...” За простора на изток третият животописец на Кръстогорието казва само, че наблизо се издига върхът Посестра. Такъв е видимият пейзаж по опи­санието на Антон Дончев, но авторът ни внушава непрекъснато, че и елементи от друго качество определят общата визия, защото Кръстогорието е крайният предел на християнството и на българщината. Топонимията, към която в романното действие се прибавя и името на село Момчилово, лесно може да се възприеме в историческо измерение, след като писателят вече ни е втълпил, че Родопа – Кръстогорието е между еничарския свят на Караибрахим и кръстоносния свят на Венецианеца.

Колко различни светове се съзират от Родопа, а в самата планина Антон Дончев ни трасира още една историческа перспектива на специфичния родопски живот. За да ни я покаже, той със средствата на лирически поет изгражда хрониката на рода Сакаловци. Век и половина преди стълкновението при Кандия и в Елинденя родът се разделя между два бога и между две села, но остава около един език, около един черен обреден котел, с който ходят да заклеват гората за бранище – “Мюсюлмани бяхме, а казвахме старите (българските, б.м.) слова...”

Антон Дончев без съмнение е високоерудиран животописец на региона. Грундът, върху който майсторът нанася образи и събития, е приготвен от историко-етнографската смес на античност и съвременност, на езичество и религиозност. По тази причина романът за долината Елинденя не е произведение на литературния регионализъм. Писателят извежда локалните характеристики до универсална символност. Например историята с бащата на поп Алигорко, когото турците оковали с нажежени вериги. Белезите от тия вериги го обвиват от плещите до коленете цял живот. И цял живот той вие и крещи: “Махнете веригите! Махнете веригите!” Но те не се махат, те са внедрени в плътта му – и в съдбата му!

Този роман съдържа много повече мотиви, отколкото са необходими за разгръщането на сюжета. Някои от тях са бег­ло подсказани, други са споменати и оставени на фантазията на читателя. При всеки прочит повествованието се раздипля подобно симфонична музика и чувствителният към родинознанието съвременник изгражда творбата в себе си съобразно собствената си душевност.

Ето защо за мене, т.е. според моята душевност, романът е първото и единствено засега произведение в българската литература за възможния край на нацията. Той визира едната вероятност, състоялата се – времето разделно. Тя не отменя втората вероятност, грядущата – мястото разделно. България вече е Коридорът, какво й остава да бъде през двадесет и първия век?

Колосалният успех на романа е дълготраен. Но той на свой ред напомня родния манталитет, който е в състояние да обезцени всяко постижение на ума и таланта. Усмихнах се горчиво преди време, когато научих, че Умберто Еко с помощта на италианската държава организира световни конгреси (!) на преводачите на своя знаменит роман “Името на розата”. Припомних си, че няколкото международни писателски срещи в София имаха като краен уж творчески резултат преводи на така наречената секретарска поезия. Но преводи от кого? На финландски – от един пощенски раздавач; на норвежки – от един бохем, който въобще не е предполагал, че стихотворението може да продължи и на следващата страница; на полуфренски – от една неосъществена полусънародничка на Анна дьо Ноай; на испански – от страхотни приятели, които дори не разпознаваха кирилските букви... Естествено е при такова преводачество, извършено по подстрочници от прекалено скромни в своята национална култура труженици, резултатът да бъде с обратен знак. Въпросът е обаче защо романът “Време разделно” не бе протежиран на тези международни срещи и с такъв замах? Тогава, о, да, тогава подразбрахме, че висшето партийно ръководство е взело решение да се направят усилия за получаване на Нобеловата награда от еди-кой си наш класик, а в последния момент било прибавено още едно име, познайте на кого...

Всъщност шансът българин да получи Нобеловата награда за литература е най-уместно да бъде преценяван във връзка с този роман на Антон Дончев.

Така или иначе, за щастие или нещастие, идеята да се присъди на Антон Дончев Нобелова награда не е българска. Тя е лансирана от чуждестранната критика и на първо място – от шведската. Във вестник “Фалу Курирен” Бенгт Акселсон под заглавие “Български роман, достоен за Нобелова награда” пише буквално следното: “Би трябвало Антон Дончев да получи Нобелова награда за литература. Той отговаря на двете най-важни условия – напълно е неизвестен в Швеция и е много, много талантлив. Този, който така красиво, поетично и в същото време брутално може да опише усилията на турците да направят българите последователи на правата вяра, на Аллах, не може да бъде обикновен писател... Романът е блестящ разказ за героичната борба на един народ за запазване на своята самобитност и вяра.”

Обърнете внимание на израза “напълно е неизвестен в Швеция”. Той не е случаен, след като на златния лауреатски медал е гравиран стихът на Вергилий от “Енеида” – “Съдейства за облагородяване на живота чрез открития в областта на изкуствата”.

Да, хиляди пъти да! Романът “Време разделно” е откритие в световната литература! Откритие, направено в България, в силовото поле на българското национално съзнание! Не може да бъде иначе! Но точно тук трябва да приведа нещо от мемоарите на Пабло Неруда. Когато през 1963 година тръгва слух, че ще му дадат наградата, негов недоброжелател се изтъпанчва в Стокхолм, обикаля всички членове на Шведската академия, дава изобличаващи поета интервюта и заявява по радиото какво че Пабло Неруда е един от убийците на Троцки... Впрочем великият чилиец не получи отличието тогава, а десетина години по-късно. За Антон Дончев някой пусна по-тънка отрова – че т.нар. възродителен процес е повлиян емоционално от неговия роман. Не знам кой, но знам кога...

С Нобелова награда или без нея, включен в учебните програми по литература или не, Антон Дончев като писател е от ранга на Иван Вазов, приживе на когото за нобелов лауреат се гласеше Пенчо Славейков. Е, в Рим трябва да се живее като римляните! За мене е важно, че Антон Дончев излъчва независимост. Включително и независимост от награди, пък били те и толкова престижни. Което държа да споделя публично и с гражданска гордост...

Никола Инджов