Светът за Антон Дончев

Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство – толкова изтънчено – като това на Джойс или на Томас Ман.

САЩ, „Ню Йорк таймс“

Това е една пълна с живот, кошмарно жестока и красива сага. Този роман с мистичните изразни средства на сагата срива преградите на време и място.

Швеция, „Афтонбладет“

Богатият на действие разказ достига ранга на героичен епос – едно удивително постижение за нашата съвременност.

Германия, „Зигенер цайтунг“

Български роман, достоен за Нобелова награда. Би трябвало Антон Дончев да получи Нобелова награда за литература.

Швеция, „Фалу Курирен“

» прочети още

За „Време разделно“  »  Магическият епос на Антон Дончев

» Виж всички

“Време разделно” -  романът на разделното време

Този роман описва трагични за българския православен народ събития. Насилственото помохамеданчване на населението в Родопите не е просто едно изпитание за тези хора, а съдбовно устояване на християнската вяра. В това изпитание той осъзнава родовата и националната си принадлежност. И може би защото и днес сме изправени пред подобно изпитание на българския характер (или поне една част от българската интелигенция преживява днешното състояние на народа като такова), романът отново привлича читателите и ги кара да се замислят.

От гледна точка на сюжета романът разказва как някогашните хора са се сблъсквали със съдбата си и са намирали сили да запазят достойнство и чест и не са се унизили пред по-силния и кръвожаден противник. Бих добавил, че е и възхвала на устойчивостта, храбростта, душевната чистота, любовта, земята и природата. Изобщо в романа има много теми и проб­леми, които благодарение високото майсторство на писателя го правят едно от най-значимите произведения на българския XX век. “Време разделно” пресъздава бурно време, но той принадлежи на друг, не по-малко драматичен и противоречив отрязък от нашата история, който също може да се нарече разделно време. Изборът на обществото и нацията, какъвто и да е, никога не е лесен. Но и привидното обществено спокойствие, отсъствието на войни или насилия, а най-вече – когато не си пред трагична дилема, също може да бъде време разделно. И ние сме длъжни да държим сметка на това, когато анализираме и тълкуваме романа. Защото чрез сюжета писателят иска да каже нещо определено на своите съвременници. Но той никога не попада случайно на него. Нещо повече: сюжетът (разбиран като идея и дух на епохата) сам избира своя автор и го кара да напише творбата, за да се съхрани паметта на обществото.

Антон Дончев е от поколението белетристи и поети на 60-те години, което изрази духа на новото време. Тук трябва да споменем имената на такива писатели като Йордан Радичков, Николай Хайтов, Васил Попов, Генчо Стоев, Андрей Германов, Любомир Левчев, Петър Караангов, Никола Инджов и др., които дойдоха в литературата, за да покажат как солидното и здраво здание на колективистичното общество започва да се пропуква и разклаща. Обществото променя своя облик, разколебава се увереността в съзидателните му цели, а енергията на сцепление отслабва неудържимо. Започнал е вече периодът на разпад. Това е може би най-тежкият период в развитието на всяко общество. Тогава именно напред излиза проблемът за кръстопътя, за избора и властта. Появява се нов тип герой, който уж е уверен, уж е твърд, а дълбоко в душата си е раздвоен, изпълнен със съмнения и коварно се стреми да се избави от себе си. Това са мъчителни усилия; те не дават никому покой и никой не е в състояние да се освободи от тях. А събитията връхлитат едно след друго и непрестанно напомнят за дадените обещания и клетви, за възможни измени, за подлости и предателства. Самият живот на тези хора заприличва на строг самосъд. Той е вече един подстъп към ада. И това не са метафори, а непоносима реалност за всеки, който има дарба и е дръзнал да описва и изразява себе си и своето настояще.

Ето духовния и социален контекст, в който е написан и възприет от читателите “Време разделно”. Ако тръгнем от него, когато четем романа, по-лесно и сигурно по-точно ще успеем да го анализираме и тълкуваме. И ще видим корените на драматизма, силата на внушение и патоса.

В романа се сблъскват две сили. Битката между тях е съдбовна, защото е основана на верска и идейна основа. А това означава, че един срещу друг застават два морала, два начина на мислене и поведение. И на устройство на общността. Нека кажем, че конфликтът е между два свята, т.е. цивилизации, макар да не възприемам подобен конфликт за съдбовен в онази степен, в каквато е сблъсъкът между два морала и две идеи. Но той не бива да се пренебрегва като мотив в поведението на различните герои. А. Дончев отчита особеностите на различните хора, изповядващи различни религии и живеещи поради това по различен начин и на различна стълбица в обществената йерархия. Безспорно е майсторството му да изгражда образите и да ги дарява с индивидуалност и типичност. По един начин постъпват българите, по друг – турците. Те са различни и като се изразяват, и като общуват помежду си. Отличават се и по маниера на разсъждение и чувстване. Но едните са властници, господари, тирани. Другите – чада на планината, свободни роби, труженици. Разделителната линия скоро ще ги направи врагове, по-слабият измежду тях трябва да избира или примирението и унижението, или живота. Вътре в този избор е и изборът на власт.

Проблемът за властта според мене е проблемът на романа в условията на разделното време, в което е написан. И като такъв би следвало да го тълкуваме и днес.

Властта е налагане на лична воля, но и начин на организация; тя е изява на личностни и обществени качества, устройс­тво на живота. Тя не признава съпротива срещу себе си. Човек принадлежи на дадена власт, но и властта принадлежи на хората, които тя подчинява и прилича на тях. И виждаме как и във властта на Манол, и на Караибрахим липсва онова свято единство, което е характерно за колективистичните общества. И двете власти обслужват общности в разпад. Те са отслабени отвътре, макар Маноловите братя да защитават свещени принципи и да са изпълнени с благородни помисли. Никой не е защитен от ерозията на егоизма, интереса, жаждата за възмездие или просто от съмнението и самолюбието. Побеждават онези, които са по-малко заразени от вирусите на пороците. Но и победата, и поражението ги сближават силно. Защото изпитват едни и същи терзания и преживяват сходни изпитания. Сблъсъкът е главната проверка за една власт и нейното общество. Но тя може да победи в този сблъсък и пак да е победена и разбита; ако изпитанието е разрушило вътрешните й връзки и е обезсилило моралните й пориви, тя всъщност е вече смазана. И обратно. Това разбират и Караибрахим, и Манол. Но само Манол има съзнанието за перспективата на стореното днес; за последиците от действията и замисъла. Караибрахим е повече сляп изпълнител на чужда воля, докато Манол е рицар на вяра и идея, на обществено съзнание, което въпреки трагичната си съдба се усеща изпълнено с бъдеще. Изборът на Манол е между момента и вечността. Караибрахим обаче няма избор. Няма избор и Сюлейман ага и това още повече го разкъсва вътрешно, напряга го драматично и в крайна сметка го изважда от историята. За “Време разделно” е важно не кой ще победи в подготвяната война, а кой ще устои на ударите на тази война. Защото тя нанася поражение и на двете страни и в еднаква степен ги подлага на физически и – най-вече – на нравствени изпитания.

Властта се представлява от водачите си. Каквато е власт­та, такива са и водачите. Това не е афоризъм, а просто правило и закон, действащи безотказно във всяко време и във всякакви условия. По водачите ще я познаете – това също не е афоризъм, а норма за функционирането на властта. Така е и в романа на Антон Дончев. Нека не се подвеждаме по повтарящите се до втръсване твърдения за величието на “българския национален характер”, когато анализираме например образа на Манол. Защото българският дух на Манол го изпълва вероятно с повече твърдост, а съзнанието за принадлежност към достоен народ вдъхва допълнителни сили. Но поведението на Манол, животът му и в мирния труд, и в тежките изпитания, които съдбата му поднася, са все живот и поведение на водач. И той знае, че е такъв. Той има отговорности, по-големи от отговорностите на останалите. Да си начело на обществената система, е в някаква степен несвобода, ограничител, окови. Но и стимулатор, двигател, вдъхновение. Манол е водач, избран и признат от съселяните си; Караибрахим е властник, назначен от друг властник. Хората вървят след Манол, разбират го и го слушат, а на Караибрахим му се подчиняват и се страхуват от него. Схватката, в такъв случай, е неравностойна борба. Защото зад Манол е признанието, уважението, надеждата и любовта, а зад Караибрахим – единствено суровата и бездушна, макар и могъща, държавна машина, чиято цел е да покорява и поробва. За романа обаче нравственият патос е предопределен за “българската власт”, т.е. за хората, които трябва да се съпротивляват на поробителите и насилниците.

Какво става там?

Първото пропукване (или по-скоро първото голямо нравствено изпитание) е влюбването на Манол и Елица. Манол е баща на Момчил, а Елица – детската и юношес­ката любов на Момчил. Заражда се конфликт, който ще има важни последствия. Това не е обикновена любовна драма, любовен триъгълник, а драма с безперспективен изход. Това е първият пробив в стройната система на Маноловия свят. Но любовното противоборство, ревността и несправедливостта пораждат завист и предателство. Личният проблем прераства в обществен, а общественият престава да интересува отделния човек. Щом ревнуваш и щом личният ти живот измести задължението ти да се грижиш за другите, щом обидата те направи зъл и отмъстителен, ти вече си разрушил целостта на общността, в която живееш. Момчил не прощава на баща си и не опазва сигурността на българите. Караибрахим намира в него невинен съучастник, който е заслепен от болката и мъката си. Властта на Манол е силна, когато е хармонична с желанията и поривите на другите; тя рухва, когато един само член на обществото се почувства обиден, отхвърлен, унизен. Защото е власт на нравствени хора и не е учредена за насилие и подчинение. Нейната сила е и нейна слабост и разруха. За разлика от Караибрахимовата!

Другото пропукване е съмнението. Колкото и твърд да е един човек, колкото и фанатично предан да е на клетва и идея, той непременно се запитва – дори само за миг – има ли смисъл да устоява на изкушението, да не се поддава на обещаните привилегии заради някаква фикция, далечна мечта и вечен живот. Не е ли по-разумно да отстъпиш, щом така ще избавиш от страдания живи хора и ще им дариш блага и спокойствие. Тази сирена може да изкуши и Одисей и именно заради нея той е заповядал да му запушат ушите и да го привържат към мачтата на кораба. Но не всички са като Одисей и не всички изпитания са от сирените. Когато над главата ти виси ятаган, застрашава те набиване на кол или да бъдеш жив изгорен, едва ли ще разсъждаваш трезво и ще мислиш за дадената клетва и за последиците от нейното нарушаване. Ето още един проблем за властта, която се брани и която няма опората на силната и уверена в себе си държава. Такава е властта на Манол, разядена от любовта му към Елица – годеницата на родния му син Момчил. И понеже е основана върху гордостта и честта, тя е твърде крехка, чувствителна и себична. Измяната и предателството я нараняват смъртно. Човек може да живее единствено ако е почтен и в съдружие с други честни и почтени хора. Дадената дума е свещен закон – по-силна е дори от родната кръв. Един да се отметне, един да измени и предаде, този свят или рухва, или се вкостенява: продължава да живее, но само в съп­ротива. Трябва му друг водач, за да се преобрази и поеме по пътя на мира, труда и всекидневното спокойствие.

Другата власт има по-сложни и противоречиви преживявания. Тя не е така еднородна, каквато е Маноловата, защото е достатъчно проядена, изтощена и объркана от страстта си да покорява. Тази власт знае силата си, когато е изправена срещу друга сила и иска да я победи. Но тя още не усеща слабостта на организма си, не осъзнава в достатъчна степен проказата на вътрешните си органи. Увереността се преплита със съмнения и догадки, силата – със слабост, жестокостта – с неочаквано благородство и милосърдие. Образите тук са по-силни художествено, защото са и по-сложно изградени, по-многопластови – особено Караибрахим, Сюлейман ага, Гюлфие и Венецианеца. Може би защото пред тях няма голяма опасност и не им се налага да се бранят от по-силни от себе си някаква идея или вяра, те са и по-открити за многопосочни действия. Те не са давали дума, не са се клели, а само следват волята на власт­та. Това ги прави по-жестоки, но и по-разколебани. Дори да предадат някого, властта няма да рухне и изчезне. Може само да им се изплъзне от ръцете и да премине в други ръце – нищо повече.

Чувството за чест и достойнство поражда съзнание за древност, за далечни предци и дълголетни традиции. Съзнанието, че трябва да поробваш и да потискаш другите, защото си по Божия милост господар на всички, не обръща внимание на подобно съзнание. То не е нужно. Защото силата на тази власт е в друго: оръжието, парите, страха. Затова и във “Време разделно” войната между двете влас­ти придобива идеологически характер. Тя става свещена и за едните, и за другите. Много фино писателят е извел тази идея и я е въплътил в творбата си. Така романът придобива мащабност, която бе невъзможна, ако се беше със­редоточил единствено в проблема за помохамеданчването и съпротивата срещу него.

В крайна сметка какво става във “Време разделно”?

И Караибрахим, и Манол изпълниха мисията си. И двамата са едновременно и победители, и победени. Такава е съдбата на властта в историята. Въпреки резултата от ожесточената схват­ка, въпреки жертвите. Защото власт­та, колкото и абстрактна да е, е нещо напълно реално, материално. Тя – това са живи хора. Те си имат страсти и болки, радости и страдания, възходи и падения. Животът не се състои само от разделени хора. И времето, колкото и да е “разделно”, все пак то свързва. Местата не са само отляво, отдясно и в центъра, а навсякъде по земята. Мостовете са много повече, отколкото се виждат. Ако минаваме по тях, непременно ще се срещаме и единият ще дава път на другия, а после ще бъде обратно.

И още: няма вечни вражди. Дори и след свещените войни. Ала няма и вечни приятелства и братства. Или ако ги има, те променят облика и начина си на проявления. Кръвта едва ли е по-силна от идеята и вярата. Но и идеята, и вярата едва ли са по-могъщи от кръвта. За да разбереш урока на историята или нейната присъда, трябва да мине време. Тогава ще се види кой какво е свършил и кому е награда, а кому – наказанието. Тогава обаче ще има други хора и тях други страсти ще ги владеят. А може и те самите да са попаднали в някое ново “време разделно” и мъчително да се лутат в неговите дебри, за да намерят изхода. Всичко обаче тече, всичко се променя...

Писан в сложно време и изразяващ сложността на времето, романът “Време разделно” няма еднозначни отговори – колкото и да му ги налагат читателите и критиката. И поради това е толкова вълнуващ, въздействащ и трагично поучителен...