Светът за Антон Дончев

Баладичната постройка на целия разказ осигурява на романа едновременно земна жизнена монументалност и нежна поетичност, присъщи на народната поезия.

Чехия, „Нови книге“

Епичният роман е почти загинало изкуство – последното голямо произведение от този род беше „Тарас Булба“ на Гогол... Такъв е случаят с тая смела и тържествена книга – романа на Антон Дончев „Време разделно“.

САЩ, „Киркус“

Голям, правещ дълбоко впечатление роман... за раждането на един мит за героична съпротива от мащаба на епоса за крал Артур и рицарите на кръглата маса.

Англия, „Обзървър ривю“

Този роман се превръща в Песента на Ролан за българското мъченичество.

Франция, „Фигаро“

» прочети още

За „Време разделно“  »  Магическият епос на Антон Дончев

» Виж всички

“Време разделно” – българската голгота

Романът на Антон Дончев засяга една универсална тема – за опитите на човека и човечеството да намери изход от ситуацията на насилието и терора, които погубват ценности на цивилизацията и прогреса. Прозаикът показва своите герои в положението им на поробители и роби, на палачи и жертви. Той целенасочено използва богат арсенал от художествени средства, за да изобрази методите на жестокостта, на свирепия и кръвожаден манталитет, пред нас се разстилат сцени, попили кръв и сълзи, покъртителни страдания и непоносими болки. Читателят има усещането, че пред него се извършват най-чудовищни престъпления, типични за историята на ХХ в., че се повтаря геноцидът над европейските народи, осъществен от немския национализъм и неговата расистка теория за свръхчовека и помазания наследник на нибелунгите. Аз смятам, че Антон Дончев наистина се добира до съвременни асоциации, в които са подбрани преживени спомени от масовото убиване и клане на милиони невинни граждани, осъдени да понесат смъртта само защото не спадат към тиражираните жители на богоизбраната нация.

Тук добросъвестният ценител не бива да смесва изоб­ражение и цел. Тъй като моментите на насилието, на кървавите разправи и мъчения, на изтезанията, на жестоката месомелачка не се осъществяват заради самото естетизиране на насилието и свирепостта, а тъкмо обратно – за да се удостовери, че такова нашествие на погромите и смъртта е противоестествено, резултат е от античовешки порядки и нрави, от едно изопачено битие. Прочитът на романа ни кара да твърдим, че личността, семейството, нацията, човечеството притежават сили – въпреки пандемията на злото – да уреждат живота си по друг начин, по-нормален, по-смислен, по-просветлен, повече обърнат към идеята, че човек за човека не е звяр, а брат, че даже при доминацията на закона от Стария завет “око за око...” би могла да се наложи в един бъдещ благословен миг от историята (Гьотевия миг) една смислена кауза с жеста на опрощаването на греховете, на милосърдието, на човещината.

Така Антон Дончев достига до проблема престъпление и наказание, но и до полемика дали за всяко престъпление трябва да има адекватно наказание, особено когато потърпевшият не е в състояние да защити мястото си на равностоен противник? При наличието на огромно тотално насилие и на маса обезсилени граждани дали не е по-подходящо да се помисли за отлагане на съпротивата или за използване на стратегията на “гандизма” при противопоставяне на историческия мрак? Явно белетристът извлича в случая както морални, така и политически изводи, чийто хоризонт е отворен. Не е толкова от значение националността на палача и жертвата, от значение е фак­тът, че насилието е с потенциал да зачеркне плодовете на историческото развитие.

И все пак никой не може да отрече, че “Време разделно” е един “кървав роман”. Но това само въз основа на външните характеристики не може да бъде прието като недостатък. В трагедиите на Шекспир например наблюдаваме море от кърви, надвиснали бесилки, изтънчени или груби способи за убиване на хора като в кланица.

Струва ми се, че Антон Дончев като принцип стои по-близо до духа на Шекспировите хроники – в тях драмата на личността е вече драма на епохата, когато постъпките на отделния персонаж подсказват за върховните дилеми на държавата.

Не бива да се пренебрегва обаче фактът, че Антон Дончев достига до общочовешката проблематика с помощта на дълбоко трагично изобразяване на българската участ, чрез уповаване върху наследства, създадени от националния ни гений. Както Толстой, който при цялата му обективност във “Война и мир” изказва предпочитанията си към философията на руския народ и към идеята, че прогресът не може да бъде внедряван с насилие, застава на страната на пълководеца Кутузов, тоест солидарен е с участта на отечествената кауза, така и Антон Дончев поставя във фокуса на своя художнически интерес мъченичеството на България, страданията, които тя понася в периода на петвековното турско робство – той нито за миг не пожелава да реабилитира поробителя и неговия манталитет.

С възторг, по-присъщ на романтйка, белетристът възпява своя народ, обречен да понася безчинства, ужаси и гнет, удивява се от силата му да оцелява и – което е по-впечатляващо – да устоява на терора и да се жертва по примера на велики синове на Западноевропейското възраждане като Ян Хус или Джордано Бруно. Писателят сочи, че в недрата на най-тъмното Средновековие се поражда искра на ранното Възраждане, този път появило се като душевен импулс, а не като материална емблема.

Писателят взема за сюжет помохамеданчването в Родопите, което е най-трагичната ситуация в живота на българския народ – три века след завладяването на отечеството ни от турците и два преди освобождението. В романа се показват много епизоди, в които представителите на турската власт злоупотребяват с пълномощията си и прибягват при осъществяване на асимилационните си кроежи към диви методи на насилието и убийствата. В такива случаи Дончев открито показва своята принадлежност към покорените българи, към тяхната чистота, душевен блясък и благородство. Но като писател с реалистична насоченост той разкрива разнообразие от характерни особености на персонажите българи – едни от тях с героична осанка, други по-плахи и примирени, трети с объркана участ и психология, четвърти с душа на колаборационисти, пети прекалено прагматични и пр.

Турците, общо взето, са обрисувани с по-черни краски: някои от тях като зверове в човешка кожа, други обаче с покъртително великодушие, морал и доброта. Сякаш белетристът иска да ни каже, че тук важи не само законът на вродения порок, а главно се налагат нормите на съществуващия ред – тези хора са се родили в епоха, която ражда човешки деформации. Освен това времето е “разделно”, в смисъл че разделя хората, но и ги принуждава да напускат “средната позиция”, родствена с конформизма. Двамата летописци Алигорко и Венецианеца в последна сметка също определят своето отношение и действия въпреки неистовите си опити да останат настрани, неутрални спрямо протичащите събития.

Дончев държи и на това, че българите са потурчвани насилствено, с методи на грубо и кърваво унищожение, както и чрез предлагането на облаги срещу съгласяване с асимилирането. Дончев разкрива тези сцени от преизподнята, документирайки се с исторически факти – по такъв начин той извлича своето вътрешно отношение от сухата материя на хроники и документи, но и от съкровищницата на фолклора. Даже на няколко места в романа си прибягва до цитати от исторически летописи, намерени в Родопския край: тези цитати ги вмъква непосредствено в белетристичното изложение (за да ги активизира ситуацията или душевното състояние на персонажа).

Симптоматично е, че при модернизирането на историческия роман А. Дончев не се отказва от традицията на Ив. Вазов, който боготвори своя народ, страстно защитава достойнствата на своето отечество, възвеличава всяка личност, която е готова да се жертва заради освобождението на родината от турско иго, опоетизира всеки природен кът, всяка гледка във възвисеното от него отечество. В днешни условия, когато идеята за нацията и отечеството е подложена на всестранен остракизъм и отрицание, когато се налага тезата за равнопоставените общности от етноси, които трябва да подменят нацията като остаряла конвенция от ХIХ и ХХ в., естествено е определени среди да атакуват ожесточено разбиранията на А. Дончев за нация и народ, за българска съдба и трагедия, включително и схващането му за помохамеданчването на българите от Родопа. Тези среди под претекст, че ратуват за реалистичен показ на недостатъците на народа и нацията, правят – подкрепяни от мощни чуждестранни фактори – непрестанни опити, за да оставят народа ни без позитивни исторически свидетелства и наследства, без корен, който да го съединява с едно осмислено минало.

Те се обявяват за критици и на националните митове, превеждайки понятието мит единствено като измислица и лъжа, използвани заради показното самочувствие на народните маси. Но тук аз ще попитам: а нима има народ – малък или голям, – който да живее без исторически традиции, без сътворяване на свои легенди, базирайки ги върху станали събития и факти, върху наследени информации от предци? И грях ли е, ако един народ тачи своите синове, които са давали примери за саможертва, или пък оплаква мъчениците на човешкия дух, каквито са персонажите на “Време разделно”?

Отварянето на една отечествена култура към света не би трябвало да става за сметка на нейното унизяване или зачеркване, а тъкмо обратното. По същия начин, както неведнъж съм твърдял, акт на консерватизъм и закостенялост представлява призивът да се издига зид около нацията и националната култура – те да се отделят механично и тенденциозно от живота и веянията на другите народи и култури.

Най-значимият принос на А. Дончев обаче е, че като изоб­разява националната трагедия на българите и жестокостта на всеки поробител, той прогнозира един опасен световноисторически процес, който застрашава нормалното съществуване на отделните нации. Според Дончев най-застрашително е, когато мегадържави налагат насилствено волята си над малки човешки общности и държави, когато инструментите им, за да внедрят собствената си “цивилизация”, са терорът и убийствата.

Още през шейсетте години А. Дончев обозначава тревожещи цялото човечество тенденции, чиято кулминация ще се сбъдне в края на двайсетото столетие и началото на ХХI в. Романът пророчески предсказва, че по подобие на случилото се в Елинденя големи дър­жави ще превърнат локалните войни във всекидневие, скотобойните – в практика на икономическите си и политическите интереси, че отделната личност ще значи все по-малко, че човешкото битие все по-определено ще бъде възприемано за безценно, когато принадлежи на привилегированата свръхдържава, и за все по-унизително ненужно, когато принадлежи на държавата жертва.

Белетристът в същото време успява да свърже достоверно значимите проблеми на своите герои с диалектиката на обществения развой, да не прави от историята декор за интересната и вълнуваща фабула, а да задълбава в различни конфликтни зони на тогавашното битие. Той, който не се чуждее от похватите на романтичната естетика, всъщност изобразява реалистично епохата и персонажите, с което се доближава до идеала на Дьорд Лукач за исторически роман.

За това, че А. Дончев не се ограничава само с възпяване на националното чувство, говори и обстоятелството, че не идеализира героите българи. И още, че достига до оригинални и верни наблюдения за дълбоки икономичес­ки процеси в този средновековен свят с бледите, почти загасващи светлини на едно народно възраждане. Ако се взрем по-съсредоточено, ще видим, че Караибрахим не се прицелва единствено в помохамеданчването на родопското население, но и разрушава брутално икономическите отношения. Дребните селски стопанства, основаващи се на скотовъдство, с един замах биват унищожени, което лишава според Дончев бъл­гарите от препитание, но и от достойнство (от песен). Караибрахим и неговият турски и еничарски антураж слагат ръка върху тези имоти, което е форма на брутална кражба на собственост. Проличава тенденцията на окрупняване на собствеността, тя вече се притежава от по-малък кръг хора без земеделски опит – от войници, които чрез експлоатация на Родопския масив ще черпят мощ и стимули за експлоатация на обеднелите българи и бед­ните турци. Ето още един разрез на понятието “разделена” земя, използвано от Инджов в един по-друг контекст.

Смайващо е как Дончев разстила пред нас ужасяващия сблъсък на национални каузи и пороци, на насилие и прошка, на разрушени ценности и обезпаметяване, на родолюбие и варварство, тоест как той разкрива срутването до основи на една цивилизация. И същевременно постига епически размах чрез духа, стила, дълбочинните пластове на българския фолклор, чрез ритмично-интонационните му особености и лиричните или драматичните изваяности, чрез възкресяването на древни епически говори. Такива опити да бъдат отново оживени наследените народни или епически богатства на народа и човечеството неведнъж са правени в историята на литературата и почти винаги са били неуспешни или на ръба на провала. Даже когато става въпрос за образци като “Неистовият Орландо” на Л. Ариосто. А. Дончев именно на такъв терен завоюва най-крупния си резултат – при него органично съ-съществуват елементи, които поначало са свойствени на различни и конфликтващи взаимно естетически системи. Ще се опитам да обобщя част от характеристиките и епитетите, които използва чуждестранната критика при оценяването на “Време разделно”. Това са маркери както за художественото постижение на Дончев, така и за начина на възприемане – какво всъщност е удивило, направило съпричастни чуждите читатели, които имат различен национален произход, различна степен на подготвеност, различно възприемат културните сигнали и пр.

Голяма част от критиците подчертават сиамската връзка между идеята на романа като епос и неговите корени във фолклора и народния живот. Сравненията, които се правят, нерядко са по линия на епически първообразци като крал Артур и рицарите на кръглата маса.

Ето го единия акцент: “единен епичен народен стил”; “преплитат се народни митове и суеверия и история. Автономията на една легенда се оформя така, както се е оформила в сърцата и преданията на непросветените самотни планинци”; “Дончев превръща своята прастара и вечно млада приказна тема в метафора”; “героичен епос – едно удивително постижение на нашата съвременност”; “библейска величавост”; “успял да слее реалистичния стил и психологическата изтънченост на модерния роман с примитивния, но сложен ритъм на народната песен, която всъщност вдъхновява този роман”; “това произведение бележи една нова концепция за романа в България – магическия реализъм”; “атмосферата на балада за стари, забравени вече събития”; “стилистичният триумф на автора се крие в умението му да претопи в единна сплав реалистичната и психологично изтънчената форма на съвременния роман с епическата примитивна тъкан на народните песни и приказки”; “стар свят в цялата сила”; “народно сказание, почти притча”; “устно предаваната епическа поезия на една бардическа култура”; “звучи като народна балада”; “отломъци от памет, дълбоки подмолни рани”; “анатомия на една легенда”; “фолклорните елементи не се превръщат в орнамент”...

Друг акцент: “напрежението... в романа”; “могъща плът, изтъкана от позорна жестокост и пламтяща смелост”; “поетична проза – сурово платно”; “авторът дава една необикновено пластична картина от миналото на своя народ”; “дълбока човешка трагика”; “богата с багри и живопис”; “стилът на Дончев е динамичен, действието – пълно с напрежение, настроение и тъга”; “странен, първобитен и изпълнен с чар”; “като чета великолепното “Време разделно”... Кръвта, жестокостта, зеленият мрак на родопските лесове. Дончев не ги описва, той ги усеща изначално, в тяхната същност, физически”; “щедър извор на истински земни сокове”; “суровостта и варварската непосредственост на това повествование”; “тези герои... монолитни и многолики в едно и също време”; “историята се превръща в легенда”; “през гъстите рембрандовски краски сияе и пронизва тази дълбока нежност”; “напомня испанския театър от епохата на Златния век”; “бароков реализъм”; “жизнена монументалност и нежна поетичност”; “мистичните изразни средства на сагата”; “описва с ярки, контрастни багри”; “разказвач с епическа широта”; “богати краски и богати изразни средства”; “мрачно и светло звучене”; “документална история”...

Трети акцент, особено важен: “българското национално чувство може да бъде също толкова здрава преграда за чуждия поробител, както и кръстът”; “какво лежи в корена на идеологическата тъждественост – верую или култура? Как могат синовете на героични бащи да докажат, че са мъже?”; “разголва насилието”; “тя (книгата на Дончев – б.м.) принадлежи на всички народи, които са се борили срещу насилието, имали са мечти за свобода, за самостоятелен и мирен живот”; “Манол въплъщава духовната съпротива срещу нашествениците”; “благодарение на двете противоположни гледни точки лицата и епизодите се отразяват двойно”; “това е епопея – велика и ужасна, пресъздадена с наистина забележително изкуство, доминирана от няколко незабравими образа, възвишени и в доброто, и в злото”; “смъртта и унищожението придобиват почти ведрина, разсечените тела в реки от кръв падат на земята, без да я оскверняват, в едно мъчително, но естествено възвръщане”; “въздействащата история, изтъкана от насилие и болка”; “това е история в движение”; “въпреки сцените на насилие и жестокост, основното звучене на романа е пълно с лиричност и със светла надежда за помирение”; романът “привлича с топлия хуманизъм, с който е пропит, с човечната правдивост, с тоталното отхвърляне на войната, на насилието, с трагизма на един свят, в който физическото и моралното потисничество бяха изместили правата и свободата”; “в единението на българина с природата се отразява неговата философия за свободен, естествен човек, който вижда в нейно лице приятел и защитник”; “възпява както борбите на човешкия дух, така и борбите на човешката плът”; “веруюто и школите” на Уитмън тук са преведени като любов към земята и човека независимо от вярата – християнска или мюсюлманска, която ги различава”; “безкрайно възраждане на човечеството чрез вярата, която преминава отвъд смъртта”; “конфликтът между религиозния фанатизъм и културната идентичност”; “епопея на балканската съпротива срещу исляма”; “високо издига моралните качества на обикновения човек, който с цената на живота си защитава своето национално (в случая и религиозно) съзнание”; романът “изобилства с кръв и насилие, а създава впечатление за нещо всекидневно, нещо почти красиво, благодарение на изпълненото с гордост държание на планинските жители при тяхното безпощадно унищожаване. “Време разделно” е блестящ разказ за героичната борба на един народ за запазване на своята самостоятелност и вяра”; “Дончев създава химн на българската нация, оцветен от оттенъците на пацифизма”; “вълнуващ и грабващ разказ на съдбата на шепа хора, покосени от превъзхождащ ги по сила враг, защото са защитили правото си да изживеят живота си по свой начин”; “надеждата и вярата в едно бъдеще без терор пропива историята”; “хуманистичният патос на писателя е преплетен с трагични детайли и с готическата романтика на ужаса”...

Бих искал да допълня, че тези цитати, използвани по предназначение от мен, са от текстове на авторитетни световни критици от САЩ, Куба, Полша, Швеция, Австрия, Канада, Италия, Англия, Армения, Германия, Русия, Унгария, Румъния, Франция, Чехословакия, Швейцария. Те са поместени в авторитетни вестници и списания и отразяват гледни точни, които не бива да се пренебрегват. Напротив, тези гледни точки може неимоверно да обогатяват и отечествените ни прегледи и анализи на “Време разделно”. Съзнателно разделих цитатите на три ракурса: единият отнасящ се до стилистиката и претворяването на старинните форми на културата; другият разкриващ вътрешния заряд, какъвто крие в себе си творбата – неслучайно един от критиците пише за Шекспировата мощ на изображение. Третият обхваща идеята на романа, неговия смисъл, историческия му принос като изобразяване на миналото и постигане на диалог със съвременността.

Книгата е структурирана в четири дяла, които се състоят от определено количество откъси, обикновено надхвърлящи числото десет, уводни думи на автора и послеслов. Тези дялове представляват развитие на сюжета, но и еволюция на проб­лема чрез съзнателно обозначаване на конфликтните възли и трагедийното напрежение. Авторът не крие своя пиетет към формите на народната ни култура, и то на онази, изразявана в стихотворни ритми. Той използва образни фигури, стилови средства и поетични заряди, каквито живеят в народната песен, най-вече в юнашките песни или в песните за падането на България под турско робство и мъките на народа. Тук се включват и мотиви, които непосредствено извеждат към репертоара на битовите песни – любовни и семейни. Интересно е, че прозвучават настроения, каквито срещаме в народната балада – жалейни, минорни, но и таящи в себе си надиндивидуалната сила при възстановяване на спомена или при изобразяване на раздялата с човешкото същество (същества).

Както изтъкнах, големият и оригинален принос на Антон Дончев в историята на съвременната световна романистика е успешното съединяване на сякаш несъвместими в исторически план пластове на човешкия развой. Той създава роман-изключение, в който решава крупни проблеми на националното и общочовешкото съществуване чрез възстановяване на старинни наследства, които все още живеят в творчеството на народа.

Стилът на романа е подчертано поетичен, изпълнен е с фрапиращи образни конструкции, асоциативно извеждащи към мотиви и теми на фолклора. Той е надреален, с тежнение към монументализъм и величавост. Начинът на изказ е изпълнен с ритми и римни нашепвания, което предполага една по-видимо организирана от художника форма. Онова, което е действителна метаморфоза в европейския роман от новата епоха: неговото развитие върху диалектиката на новелата и втъканият в нея анекдот или верига от анекдоти; нарочното “принизяване” на разказа до нивото на всекидневното общуване; издигането на диалога на пиедестал, който засенчва функциите на монолога и природните описания; системното разкъсване на фабулните сцепления и тяхното подчиняване на “алогиз­ма”, сега при А. Дончев тенденциозно претърпява коренна промяна.

Антон Дончев засилва ролята на реалистичното изложение, но в нещо избягва “обикновената” канава на новелистичния анекдот. Писателят издига мястото на героя като изключително същество с необикновени качества, подсказва, че магичес­кото битие е не по-малко стойностно, ако не и по-важно от битието, което се базира върху причинно-следствените отношения. Той дава предпочитания на приказните подтици, в които реалността се споява с вълшебството, показва, че тук не характерът движи действието, а предопределеното действие, дирижирано от автора, формира съдбовните постъпки на образите, поставени в извънредни ситуации.

Диалогът при Дончев не всякога спазва максимите на реалистичната естетика, напротив, писателят строи диалогични срещи въз основа на кореспондирането между отделните монологични отрязъци. Тези монолози ни правят свидетели на някакво всеобхватно емоционално признание, на философско-естетични тезиси с притчов характер – те напомнят за библейски свързаности или за патосни кулминации, с възпеви на героизма и охулване на родопредателството. В много случаи откровено се използват художествени средства и прийоми, които произлизат от съкровищницата на творби със столетна или хилядолетна биография.

В годините, когато Радичков пише ироничните си и парадоксални разкази и много рядко, както в сагата за Сибир, си позволява интимнолирични изповеди, когато Георги Марков се втурва в скуката на всекидневието, като я оживява чрез уловките на “игровия ефект” (“Портрет на моя двойник”), когато Васил Попов твори своето разказваческо изкуство като съюз на класическата фабула и метафората – отзвук от събитията, когато Георги Мишев изцяло се потапя в уродливия свят на жизнените несъобразности, когато даже Генчо Стоев нито за миг не се отклонява от анализа (точен и лаконичен) на героите и обстоятелствата и чрез синтеза на героичния сказ директно набелязва обобщенията, Антон Дончев си позволява да бъде пищно изобразителен, да насища материята, която изобразява, с носещи се в пространството безбройни звуци, преливащи се аромати, с детайли, която възпроизвеждат великолепието на заобикалящата ни природа. Да се радва като дете на страшилища и прелести, извиращи от гората и планинските усои, да пише разкошни оди за слънцето и свечеряването, за песента на чановете, за раждането на детето, за набития на кол старец, за воплите на кръвопиеца и за възторзите на мъжа, който има сто братя. Ето този извор на вдъхновението, толкова присъщ на истинския поет, ето този дяволски усет за красиво и красота, ето това толкова подробно описание на пъкъла върху земята и на рая в душата на сбъдващия се човек, ето това многобагрено и биещо се едно в друго съзнание за греховете и невинността на света бликат от всеки ред на романа, за да го оформят в края на краищата като крик, като окаян, но и свещен позив на съвестта.

Така че докато други белетристи у нас и по света запечатват картините на живия свят с някаква вглъбеност в саморазвитието му, у Дончев се пробужда гласът на художник, прецеждащ собствените си страсти чрез осъразмерените, но затова пък дълбоки и велики страсти на народа през столетията, които познават благородството и низостта, великодушието и крайната себичност, прошката и насилието. Въпросът е в това, че като сътворява този свят в седмия от дните, Антон Дончев не престава да му се удивява и вярва в него. Той не се поддава на скепсиса и превратните уловки на смеха, не го примамва шегата, която руши убедеността, защото е вярващ творец, който обожава красотата и истината такива, каквито би трябвало да са според катехизиса на цивилизацията.

Но и тук се изправяме пред явление, което въпреки всичко се окопава в голямата зона на реалните жизнени конфликти, на доказващите себе си проблеми на историята, на съобразените не само с вътрешните, но и с външните реалности закони на човешките отношения. Това успешно адаптиране на цялостния фолклорен мир в новите условия на ХХ в., тази забележителна среща на реализма с романтичния безпредел, това проблемно ситуиране на човека и съответно оживяване и делово участие на природата в представяните събития и драми очертават само част от фундамента на кръстопътната творба “Време разделно”.

Чавдар Добрев