Светът за Антон Дончев

Това е една пълна с живот, кошмарно жестока и красива сага. Този роман с мистичните изразни средства на сагата срива преградите на време и място.

Швеция, „Афтонбладет“

Този роман се превръща в Песента на Ролан за българското мъченичество.

Франция, „Фигаро“

Това произведение за съдбата на един народ е валидно за целите Балкани, наравно с „Капитан Михалис“ на Никос Казандзакис.

Франция, „Матрикюл дез Анжес“

Това произведение бележи една нова концепция за романа в България – магическия реализъм.

Куба, Хосе Матос

» прочети още

Интервюта

» Виж всички

„Познавам историята във всеки от романите си като моя биография“

Ива Йолова, в. „Труд“, 2003 (Със съкращения)

В таванско ателие на ул. „Гео Милев" Антон Дончев пише роман за храбрия войвода Кракра Пернишки, удържал последната наша крепост пред византийските нашествия. Пише на ръка, после диктува написаното на магнетофон и го дава за преписване на компютър.

Попаднах на писателя в исторически за биографията му ден. Исках да разговаряме за това как се ражда един исторически епос, коя искра подпалва огъня на вдъхновението. Оказа се, че го открих на датата, на която преди 40 години е започнал най-популярната си творба - „Време разделно". Бях чувала за дневника, в който е записвал ден по ден работата си над романа. Но сега за първи път го разлистих – обикновено бележниче на „Балкантурист" със светлосини корици и черно-бели картинки от наши курорти,  Споменавал е накратко написаните през деня сцени, герои... Четири пъти е променял заглавието - „Глава си давам, вяра не давам", „Залезът прилича на изгрева", „Дошло е време разделно", „Часът на избора", докато на петия изплувало истинското.

-Г-н Дончев, случвало ли се е нещо, което в последния момент да промени хода на повествова нието, героите или начина на написване на някои от романите Ви?

Започвам да пиша в момента, в който познавам историята на романа си или на сценария си  така, както познавам своята собствена биография. Което ми дава възможност да пиша началото или края, или средата, т.е. буквално сутринта да определя за коя част от живота си да разкажа. Например при написването на „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и Жреца Терес“ нещо се случи буквално предния ден, което повлия върху целия разказ. След като бях приготвил белите листа, писалките и на другия ден тържествено смятах да започна да пиша...

Бях изхвърлен от проекта за филма „Аспарух", след като 14-15 години бях писал сценария. Външно - като поведение, мислене, това не ми се отрази, но като че ли тялото си има свои закони. Получих тромбофлебит буквално за минути. Аз го усетих и от шока отлепих ретина. Много странна е тази „покана“ за слепота, за мрак. Пристига с едно огнено колело, което се върти, все едно - бенгалски огън, размахван от дете. На другия ден отидох и ми казаха - не можете да пишете, да четете, да гледате телевизия, трябва да почивате известно време. Дадоха ми отпуск. Обаче духовете се бяха натрупали вече около мен. Пиши, пиши, пиши! Оказа се, че не мога да пиша. Това си е  разказ. Имам един стар магнетофон, употребявам го и досега, сложих го на коленете си, застанах с гръб към светлината и изрекох първата фраза: „Започвам сказанието, не мога да пиша, защото ослепях“. Което ме принуди целия роман от четири тома да го разкажа от позицията на един слепец. И може би сто страници са издиктувани.

- От времето на тази „слепота“ май е традицията Ви да записвате повествованието първо на диктофона?

- Това, което съм написал, го диктувам на магнетофон. По принцип не променям никога текстовете си, даже съм давал ръкописите на изследователи, на литературоведи... не откриват разлики. В момента на четенето обаче, когато слушаш собствения си глас, ти проверяваш ритъма. Много рядко се налага да слея две изречения или да разделя едно заради вътрешния ритъм, който читателят обикновено не усеща. При автор като Елин Пелин това нещо се усеща по един много категоричен начин. Същото е и при Йордан Йовков. Песента, ритъмът, които въвличат читателя...

- Помага ли Ви да оцелявате днес познаването на историята, в която цял живот се ровите?

- Иска ми се да започна с едно изречение, което звучи като проклятие: „Който спомене миналото, да ослепее с едното око, който забрави миналото, да ослепее с двете очи."

- Чия е тази фраза?

- Винаги съм я знаел и много пъти съм търсил източника, но полека-лека стигнах до убеждението, че май е родена на Балканския полуостров. Но още по-трагичното е, че тук, на Балканите, като те срещнат и кажат: абе, какво става с окото ти, ти отговаряш - извади го брат ми. Значи търсенето на истината в миналото не е безопасно занятие.

Миналото е като огромни лесове, които някога са живели, дишали, населени с птици, животни, пеперуди, засипани от пясъците на историята. Какво става от лесовете - каменни въглища. Ровиш в тях - невероятна концентрирана енергия, но как може да се употреби тя? Някои го разбират така: хващаш едно парче черен камък и удряш с него съседа си по главата.

Винаги ми е правило впечатление, че нашият народ до голяма степен не желае да приема миналото си. Една рецензия за „Време разделно" във Франция излезе със заглавие „Историята не се разкайва". Българският народ като че ли не разбира, че историята нe се разкайва. Непрекъснато се окайваме за нещо, което е станало вчера, за което самите ние нямаме вина, но което ни е наранило по такъв начин, че ето - в момента куцаме, сакати сме и пр. Ние спорим върху това, което според мен е безспорно - непрекъснато се окайваме и не използваме миналото за това, за което то служи - да дава енергия. Ние не палим каменните въглища както трябва.

- Защо все не успяваме да се поучим от болките и грешките на миналото?

- Проблемът е в това, че човек от настоящето обръща поглед към миналото. И от него, от собствената му индивидуалност, зависи какво той вижда в миналото и какво търси там.

Проблемът за миналото е част от проблема за националното самочувствие. У всеки човек живеят две вкоренени и закодирани потребности - да знае и да се вълнува. Пожеланията - не се занимавайте с миналото, са невъзможни по простата причина, че това желание за знание непременно кара човек да обърне поглед назад и да види какво е било. Винаги ще ровят земята да търсят камъни и храмове, винаги ще питат как е живял дядо ми. Тази празнота на знанието в човешката душа трябва някой да запълни. Запълва я науката, още повече я запълва литературата. Но много важен е въпросът за вълнението. Литературата всъщност изпълнява двете роли - тя един път дава на хората да знаят и второ - тя ги вълнува с примера и поведението на живелите преди нас.

Националното самочувствие се намира в изключително деликатно положение в тая ситуация на глобализация. И преди съм правил това сравнение - то присъства в съзнанието на съвременния човек горе-долу както захарта в човешката кръв: 4-5 единици - и ти си здрав, от 5 нагоре, 10-15 - си диабетик. В национален мащаб това означава шовинизъм, ксенофобия, нетърпимост. Но какво става, когато тая захар намалее - 2,1,0 и си в кома. Българският народ се намира в положение, в което тази захар, да я наречем, на националното самочувствие, е под нормалното. Това извинява някои хора, които се опитват да намерят в миналото примери да помогнат на самочувствието на българина. Въпреки че това е нещо изключително деликатно: ако нямаш с какво да се похвалиш за това, което правиш днес, всеки опит да се оправдаеш с това, което си правил вчера, не играе никаква роля. Много е хубаво растението да има корени, но още по-добре е да има стъбло в днешния ден и още по-добре е да се надяваш, че цветовете ще станат плодове утре.

- В този смисъл как бихте формулирали отговорността на писателя, който пресъздава исторически събития?

- Писането на исторически роман е пророкуване назад. То до голяма степен прилича на фантастиката или на фентъзи четивата. Очевидци не могат да се разберат за неща, които са станали преди 15-20-30 години, а можеш ли да си представиш каква ще е оценката за събития преди 200-300-500-1000 години. Всеки исторически автор е пророк към миналото. Той се опира на исторически факти, но зависи доколко е добросъвестен към тях. Когато в епос за XII век хората ядат царевица и пекат картофи - това е лъжа към читателите, тъй като тогава царевица няма.

Литературата като форма на общуване между писател и читател е изпращане на послание, на едно писмо към определен брой адресати. Но трябва да се има предвид, че всеки чете своето писмо. Прекарва образи и ситуации от книгата през своя собствен опит и разбиране. Писателят трябва да бъде страшно внимателен какви писма и послания изпраща на своите читатели, защото те са негови съавтори. Той трябва да се пази да не ги направи съавтори на престъпление.

- Какво може да предизвика раждането на едно епично произведение? Нещо, съставено от милион случки?

- Най-напред трябва да се примирите с мисълта, че не можете да напишете всичко, което знаете. Това е много тежък момент за всеки писател. В някакъв момент ти става ясно, че ще напишеш една десета от това, което можеш да разкажеш. След това от идеите, които имаш, избираш една.

- А има ли нещо от съвремието, което влияе за избора на определен исторически сюжет?

- Да, например проблемът на Калоян се натъква на проблем от нашето време, свързан с избора на Източна Европа между Изтока и Запада. В по-голямата част от своето царуване Калоян е насочвал поглед на Запад. Но в последния момент той е бил принуден вместо Запада да избере Изтока. Западът просто е искал да го унищожи. Това по един особен начин може да бъде сравнявано със сегашното положение и търсения на България. А всъщност истината е, че по никакъв начин не бива да се търсят паралели с историята, защото нещата  са толкова различни. Такива външни прилики на едно или друго състояние са най-коварният капан, на който авторът може да попадне.

- От кои наши царе или владетели могат да се поучат днешните ни управници?

- Единственото, което мога да кажа, е, че са били други хора. Израснали в друга среда, с друго възпитание и преди всичко - с друг духовен живот. Има една  поговорка. Ако си представим една шатра, четирите въжета, които я държат, се наричат Морал, Дълг, Безкористие и Срам. Тези хора, които познавам от нашата история, просто са служили на идеи. Те са осъществявали идеи. 45 години Самуил се бори срещу ромейската империя и за негов лош късмет срещу него се пада най-великият византийски император - Василий Втори. Един съвременен човек трудно може да си представи как е възможно близо 50 години да се бориш. Остави Самуил. Но с него са вървели хора, войници. В последните битки са воювали внуци, бащи и дядовци рамо до рамо. Това е категорично изразяване на национално чувство и национално самосъзнание. Тогава постоянно гърми една дума - българи, българи, българи.

Три царства за този период практически са имали правото да претендират за място под слънцето. Има едно становище, съгласно което се признават Византийската империя, Свещената римска империя и Българското царство. И вижте колко интересно. За да покрият формулата за небесното и земното като отражение - византийското царство е Бог Отец, свещената римска империя е Бог Син, а България е Свети Дух. Това е признаване на мястото на България в света - като отражение на небесната воля.

- А кой владетел в нашата история би могъл да изтегли от блатото днешна България?

- Никой.

- Даже и Симеон Велики?

- Не. Има нещо много интересно - нашите велики царе първо са били свещенослужители. Били са монаси и след това са ставали царе. Никой от тях не е дошъл подготвен да стане цар. Аспарух е бил трети син, както и Симеон и Самуил. Имали са най-напред монашеското призвание, жреческото отношение към духовното, някаква свръх-задача.

В момента се прави политика, а някога са имали стратегия. Те са идвали със съзнанието, че ще умрат като царе и че носят отговорност за целия този период, в който Господ ги държи на земята. Не са чакали 3-4 години да ги изберат отново, а всеки е знаел, че е цар, че ще бъде отговорен като цар, и то не само на този свят.

Докато четирите принципа, за които вече говорих - Морал, Дълг, Безкористие и Срам, - не се появят в образите на хората, които искат да ръководят други хора, шансът да се оправим е много малък. Лично аз смятам, че тези качества, които са крепели и запазили България през вековете, съществуват в българския народ.

Академик Антон Дончев: Българският народ не е добре душевно, нуждае се от психиатри

Проблемът за гласоподавателите е трагичен, не напразно е казано, че всеки заслужава управниците си

Весела Веселинова, Аргументи бг, 23 май 2011

Антон Дончев навърши 80 години

В. Плевенски вести, 15 Септември 2010

Антон Дончев: Аз съм на 1000 години

Иван Матанов, в. „Стандарт“, 13 септември 2010

Да се отърсим от вцепенението, призовава авторът на „Време разделно“

Антон Дончев: Без участие на държавата, изкуството и науката са осъдени

Петя Тетевенска, Българска национална телевизия, 13.09.2010 / 09:30

Антон Дончев: Да научим децата да чуват музиката на собствения си език

Десислава Конакчийска, ЗонаBG.info, 13 септември 2010 г.

Антон Дончев: Кракра е жив

Василий Българоубиец е безсилен пред пернишкия болярин

Исак Гозес, в. „Стандарт“, 14 септември 2007

Търся светлина за хората

Даниела Дочева, в. BG СЕВЕР, 25 ноември - 1 декември 2005 г., бр. 47

В основата на всичко е човешката психика

Интервю с автора на "Време разделно" Антон Дончев

Надежда Кехайова, в. „Черно море“, 16 декември 1999