Светът за Антон Дончев

Това е една пълна с живот, кошмарно жестока и красива сага. Този роман с мистичните изразни средства на сагата срива преградите на време и място.

Швеция, „Афтонбладет“

„Веруюто и школите“ на Уитмън тук са преведени като любов към земята и човека независимо от вярата.

САЩ, „Бестселърз ривю“

Епичният роман е почти загинало изкуство – последното голямо произведение от този род беше „Тарас Булба“ на Гогол... Такъв е случаят с тая смела и тържествена книга – романа на Антон Дончев „Време разделно“.

САЩ, „Киркус“

Антон Дончев се присъединява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме – албанеца Исмаил Кадаре и хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова награда.

Франция, „Ла Кроа“

» прочети още

Интервюта

» Виж всички

Антон Дончев: Аз съм на 1000 години

Иван Матанов, в. „Стандарт“, 13 септември 2010

Да се отърсим от вцепенението, призовава авторът на „Време разделно“

- Господин Дончев, в единствения псалм на Мойсей се казва, че естественият човешки живот е 70 години, ако има сили - 80. Та въпросът ми е, има ли сили Антон Дончев за нов шедьовър?

Годините са нещо абсолютно относително. Самият Мойсей е казал това на 80 години, но всъщност оттогава започва истинският му живот на пророк. На 80 години повежда евреите и 40 години ги води из пустинята. Това едно. Второ - за неговите 80 години знаем съвсем малко, но доста за останалите години. Това е истинският живот, с който е влязъл в Библията. Т.е. годините на някои хора приличат на пътуване с космически кораб.  Те си имат свое собствено време. Един пример. Отивам в Бачковския манастир по Богородичните пости - 1 август. 15 дена пиша, като през това време аз преживявам сто години. От раждането на Кракра до неговата смърт. През цялото време съм ял боб без олио. На 15-ия ден дават агнешко. Навън нищо не се е променило. Сливите са малко повече узрели, гроздето е почнало да едрее, а аз съм преживял 100 години.

- На колко години всъщност сте тогава, 1000, 2000?

- Поне на хиляда години... Защото какво значи да тръгнеш с Аспарух от Кавказ, да минеш през Украйна, да чакаш на брега на Дунава, да се върнеш, да те убият хазарите в битка!  Работата е там, че аз за да го напиша, трябва да го преживея. За да го преживея, аз трябва да бъда абсолютно наясно, да си създам една действителност, подобно на спускане със слалом - има колчета, които не блъскам или ако ги блъскам, внимавам да не ги счупя. Но ако си на чуждо място, да кажем в степите, трябва да знаеш каква трева расте. Трябва да знаеш твоите герои какви гласове чуват. Трябва да знаеш с какво се хранят. Трябва да знаеш какви познания имат за Луната, за Слънцето, за реките, за водата. И тогава изведнъж се натъкваш на факти, които ти променят цялото схващане. Участваш в една митология, която нека да ме извинят гърците, но многократно надминава гръцката.  По простата причина, че това е връзката на човека с времето, с природата. Ония богове си правят номера, интриги, забременяват, раждат, помятат. Тук виждаш една връзка на човека с всичко живо, потресающа и невероятна. Това изисква огромно усилие.

- Преди време казахте, че в България някой трябва да удари по масата, за да се оправят нещата. Намери ли се смелчагата?

- Сигурно не съм се изразил много точно. Трябва да се спретне ако не целият народ, поне голяма група хора. Да се отърсим от вцепенението, в което сме изпаднали. Трябва да спрем да приемаме абсурдите за нещо нормално.
Цялата трагедия на тия 20 години е, че те успяха да накарат хората да приемат абсурдите за нещо нормално.
По времето на социализма беше ясно, че царят е гол, и цялото кралско войнство и всички интелектуалци бяха призвани да тъкат дрехите на царя и в резултат на това той горе-долу изглеждаше облечен. Сега се получава същото, ние признаваме, че царят е гол, но няма кой да му изтъче дрехите.

- Никой не иска да се „спретне“...

- Всички виждаме, че някои неща не са както трябва, обаче няма кой да остриже овцете, няма кой да изпреде преждата, няма кой да изтъче плата. Трябва да се знае, че нищо не може да стане за ден-два.  Един болен вика през цялото време: дайте ми антибиотик, искам да стана за три дена! Никой не може да стане за три дена. Когато отписват тежкоболния от туберкулоза Николай Рьорих, го пращат да умре някъде в горите... И той оздравял. Защо оздравял. Защото ходел между дърветата, защото дишал смола, защото се отпуснал. Ние за ден, за два, за пет няма да се оправим.

- Нито за 20 години...

- Трябва да започнем да крачим в истинската посока, да има атмосфера на култура, на доброжелателство, на изслушване на другия. Чувам политици на много високо ниво: „Аз с тоя няма да седна на масата! Аз с тоя няма да говоря!“. Ами как няма да говориш, като за него са гласували половин милион души!?
Щом е събрал гласовете, щом те са сметнали, че той е достоен, ще седнеш на масата с него и ще говориш. Ще говориш, защото ако няма диалог, няма резултат - ако камъкът, кремъкът и желязото не се чукат, няма искра.

- Другия месец с клеймото на „Стандарт“ ще излезе допълненото издание на вашия роман  „Рицарят на Свещената книга“. Дончо Цончев, лека му пръст, казваше, че като прочел книгата, разбрал, че българинът трябва да си мие краката не само като влиза в дома си, а и като излиза и тръгва по тая свещена земя... Ценим ли достатъчно тази свещена земя...

- Любовта към земята, както всяка друга любов, се възпитава. Тя се отглежда. Думата „култура“ значи отглеждане, възпитание, изграждане, организиране. Ние трябва да решим проблемите с българската земя. С владеенето на българската земя. С грижата към българската земя. Не може една земя, която ни е хранила векове, да стои необработена. Унищожихме напояването на земята.
Това, което става, е грозно и страшно. А продължаваме да имаме огромния шанс да дадем на самите ни деца и на хората в Европа една чиста храна. Ние все още имаме чиста земя. И второ - ние не познаваме духа и красотата на тая земя и не умеем да я покажем на другите. До голяма степен това може да бъде наречено престъпление. Казано е: имаш ли запален фенер, няма да го сложиш под коритото, а ще го изнесеш пред вратата. Ние не изнасяме фенера за красотата и историята на нашата земя. Тя е пълна с красота, пълна с трагизъм. Просто не мога да разбера защо не участваме с нашия си инструмент в световния оркестър!

- В тази връзка, проследихте ли спора с мощите на Йоан Кръстител?

- В момента, в който се появят разговори около мощи, около светци, почти невъзможно е да събереш мненията на хората в един букет, да го завържеш с панделка и да кажеш: ето го букета. По тези неща винаги ще се намерят хора, които да са за и против. Силата на тия светини се намира в сърцето на човека, който се отправя към тях. То е като литературата. Може да има една много хубава книга, ако някой не я прочете, тя не става литература. Тоест ти имаш голяма, хубава книга - мощите на св. Йоан Кръстител, трябва да намериш един читател, който да прочете какво е написано, какво представлява Йоан Кръстител и при тая връзка да се получи светлината, двата проводника да се съединят.

- Левски не ви ли е изкушавал като литературен герой?

- Мене Васил Левски не ме е блазнил като литературен герой, а създаденият от нацията Васил Левски... Големият въпрос е защо българският народ създаде този Васил Левски.  Моят отговор е, че човек иска да лети. Целта на литературата, целта на цялата духовна култура е да убеди хората, че те могат да летят.
Усещаш ли, ти имаш крила, ти можеш да летиш!
Най-големите поети, най-големите писатели имат крила и не само крила - те могат да те грабнат като агне, да те вдигнат и ти да летиш на техните крила и да видиш земята. Нашият народ е създал крилатия Левски. Той е имал нужда от този образ.

- Какво общо намирате между вашите герои и съвременния българин?

- Това, което е общо, е желанието да оставиш нещо зад себе си. Всичките тези хора се борят да построят нещо. Ако ние трябва да търсим някакво сравнение с тези исторически герои и нашия съвременен живот, най-близко до тях са хората, които строят. Хората, които строят пътища, хората, които строят мостове, хората, които се мъчат да ни свържат едни с други.
Това ни сближава, дава ни възможност по-бързо да се срещнем. Голямата трагедия на историческия човек е трагедията на раздялата.

- Накрая, с кое време не искате да се разделите?

- Не искам да се разделям с днешното време.
Категорично.

Академик Антон Дончев: Българският народ не е добре душевно, нуждае се от психиатри

Проблемът за гласоподавателите е трагичен, не напразно е казано, че всеки заслужава управниците си

Весела Веселинова, Аргументи бг, 23 май 2011

Антон Дончев навърши 80 години

В. Плевенски вести, 15 Септември 2010

Антон Дончев: Аз съм на 1000 години

Иван Матанов, в. „Стандарт“, 13 септември 2010

Да се отърсим от вцепенението, призовава авторът на „Време разделно“

Антон Дончев: Без участие на държавата, изкуството и науката са осъдени

Петя Тетевенска, Българска национална телевизия, 13.09.2010 / 09:30

Антон Дончев: Да научим децата да чуват музиката на собствения си език

Десислава Конакчийска, ЗонаBG.info, 13 септември 2010 г.

Антон Дончев: Кракра е жив

Василий Българоубиец е безсилен пред пернишкия болярин

Исак Гозес, в. „Стандарт“, 14 септември 2007

Търся светлина за хората

Даниела Дочева, в. BG СЕВЕР, 25 ноември - 1 декември 2005 г., бр. 47

В основата на всичко е човешката психика

Интервю с автора на "Време разделно" Антон Дончев

Надежда Кехайова, в. „Черно море“, 16 декември 1999