Светът за Антон Дончев

Баладичната постройка на целия разказ осигурява на романа едновременно земна жизнена монументалност и нежна поетичност, присъщи на народната поезия.

Чехия, „Нови книге“

Голям, правещ дълбоко впечатление роман... за раждането на един мит за героична съпротива от мащаба на епоса за крал Артур и рицарите на кръглата маса.

Англия, „Обзървър ривю“

Това произведение бележи една нова концепция за романа в България – магическия реализъм.

Куба, Хосе Матос

Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство – толкова изтънчено – като това на Джойс или на Томас Ман.

САЩ, „Ню Йорк таймс“

» прочети още

Интервюта

» Виж всички

Антон Дончев навърши 80 години

В. Плевенски вести, 15 Септември 2010

Точно на Кръстовден живият български литературен класик Антон Дончев навършва 80 години. За своя юбилей той е отличен с високия орден „Паисий Хилендарски”. Организаторите на честването на неговата годишнина са посветили на творчеството му специално есе. В Смолян ще бъде издигнат паметник на героите му от ”Време разделно”. Само в България тиражът на тази сакрална книга достига милион и осемдесет хиляди, а с книгите в чужбина  над 2 милиона. „Време разделно” ще бъде преиздадена за 35и път по случай юбилея на автора. Книгата е преведена на десетки езици.

Но Антон Дончев е написал още много силни исторически романи, в които съвременният българин може да намери отговори и за днешното си житиебитие. Защото историята е нещото, от което трябва непрекъснато да се учим, а не да я забравяме.  Преди седем години имах щастието да разговарям с Антон Дончев. Работех като телевизионен журналист. Това интервю влезе в книгата ми “Белези от Българското време”, където писателят е поставен сред много именити българи, говорили пред камерата и микрофона за българския дух и характер, за оцеляването на българската духовност и нация. Предлагаме ви това интервю.
Татяна ЛЮБЕНОВА, журналист

Антон Дончев:
Голямата грижа за съхрнанението ни си е чисто наша работа...


­ - Господин Дончев, зная, че Вие сте живели в Търново, там сте се учили. Търново ли беше причината, за да се потопите така трайно в историческата тематика?

­- Категорично да. До отиването си в Търново пишех на съвременни теми и сюжети. И фантастика съм писал. Но история ­ не. Но ­ Търново и спомените, които витаят около Търново, ме накараха да започна да пиша това, което се нарича “историческа литература”.

- За мен лично Вашата емблематична книга е “Време разделно”. Защо толкова много тази книга подразни някои “познавачи” на българската литература, на българската история? Имаше големи спорове около нея!

­- Не бих казал, че са толкова големи сегашните. Големи спорове имаше още в самото начало. Книгата не беше посрещната чак с такъв възторг. А това, за което говорите, че се случи, това си е съвършено нагласено. То по никакъв начин не е литературен факт, нито въпрос на критика, а на точно определена атака, в резултат на желание да се постигнат точно определени резултати и на ниво, което не дава възможност да се спори и да се говори, тъй като просто няма опоненти. Има хора, които имат желание да засегнат, а не да търсят някаква истина.

- Може би това е свързано с една политика, която се провежда от известно време на Балканите. Напоследък се чуват откровени мнения, че се тушират моменти от нашата история, които са свързани с насилията по време на робството. Правят се опити за пренаписване и преиначаване на историческите факти! А “Време разделно” носи една историческа истина и с това дразни?

­- Нещата, специално с този опит да се атакува “Време разделно”, не стоят точно така. А колкото до тези тенденции, за които говорите ще Ви разкажа следното. Аз присъствах на една международна конференция, организирана от ЮНЕСКО, която носеше откровеното и категорично заглавие “Да разоръжим историята”. Там нещата, за които вие споменахте, бяха издигнати като един от основните моменти от възпитанието на младите поколения на Балканския полуостров, с желание тези поколения да осъществят така дългоочакваното приятелство, сътрудничество! И трябва да Ви кажа, че писателите, които присъстваха на тази конференция, (между другото Албания беше пратила Исмаил Кадаре, Гърция ­ Василий Василикос, писатели със световна известност и световно влияние), всички се съгласихме с факта, че премълчаването по никакъв начин не е пътя, по който ние бихме стигнали до някакво подобро разбирателство. И ще Ви кажа защо. Защото, ако успеем да изрежем някои остри ъгли на сблъсъците между балканските народи, какво да направим с литературата? По какъв начин Гърция може да намали влиянието на Никос Казандзакис  да дискредитира един роман като “Христос отново разпнат” или пък като “Капитан Михалис”? По какъв начин българите могат да скрият под масата “Под игото” на Иван Вазов? Помитането под миндера и под килима по никакъв начин не може да бъде пътят, по който ние трябва да се движим. Пътят на забравата, пътят на премълчаването, пътят на разсеяността! Има един такъв момент. Той не е мистичен, той си е дълбоко в човешката природа. В края на краищата, героите на тези сблъсъци са заплатили с неизчислими страдания и понякога с живота си своето оставане в историята, защитавайки позиции, които са били насочени против друг народ на Балканския полуостров. И ­ вижте, не можем да им съборим паметниците! Просто няма начин. Не може България да се откаже от Левски. Не може да се откаже от Ботев. Ботев е убит начело на чета, която отива да се бори против Османската империя, а Васил Левски е обесен от турци. Какво означава това нещо? Всъщност, опитът да се предизвикат лоши чувства, като се напомня за сблъсъци в миналото между балканските народи, е опит да се предизвика у човека една първосигнална защитна система. Това е жалко! Аз ще ви дам един пример. Найголямата война в историята на Съединените щати е всъщност вътрешна война. Това е войната между Северните и Южните щати. Както знаете Северните щати побеждават. Но ­ до ден днешен, местата на найголемите битки, независимо от това кой е победител, са места, които се честват от цялата нация. Отдава се почит както на генерал Грант, който е водил северните армии, така и на генерал Лий, който е водил южната конница. Не може затова, че южняците са загубили войната, да бъдат забравени героизма, самоотвержеността, отчаянието на тия момчета от южните щати, които са се били за кауза, оказала се загубена, но която за тях е родната им кауза. Щом американците са успели да стигнат до това разбиране на историята, балканските народи трябва да стигнат до разбирането, че сблъсъците в миналото са сблъсъци между братя, спорове и войни между братя. Защото хората, синовете на една земя, на една майка, не могат да бъдат нищо друго, освен братя. Не трябва да разоръжаваме историята, а трябва да въоръжим гражданите на тези държави с нова култура на възприемане на историята. Трябва да се научим да адмирираме, както величието на гръцката съпротива против турците, така и борбата на турците, водени от Кемал Ататюрк  те се бият срещу гърци. Трябва да се качим понависоко. Когато човек погледне нещата отвисоко, когато е качен на един морален връх ­ той вижда едновременно и двете улици. Вижда и улицата отдясно, и улицата отляво, вижда движението на народите! Такава е била историята, такива са били тенденциите, такива са били грешките. Водачите на две коли се движат всеки по своята улици, а това, че те се сблъскват, е една трагедия. Тоест, като възприемем тези неща като трагични, по никакъв начин ние не бива да ги забравяме, тъй като зад тях стоят човешки съдби. А хората не трябва да се забравят. Събитията са събития, а хората са хора.

- Вие страхувате ли се за българската духовност? Няма ли една външна инвазия ­ непременно да се уеднаквяват народите и тяхната култура? Може ли малкият народ да спаси своята националност, своята ценностна система, да я съхрани, а не да се разтвори в общото?

­- По някакъв непонятен начин се смята, че глобализацията е заплаха за обезличаване. По някакъв непонятен начин се смята, че милостта към комшийката ще стане поголяма, ако ти не обичаш майка си, или ако не обичаш жена си. Това всъщност е нещо неразбираемо. Това е такова ниско ниво на мислене, на разсъждения, от което просто човек зяпва. Тези неща просто не си противоречат. Трябва да се взема найдоброто, което другите могат да ти дадат, за да можеш да направиш своето още подобро. Аз не мога да разбера как някой си въобразява, че може да накара исландците да забравят своята история, своята любов към ледената си родина, като гледат американски филми. Другото наистина е безкрайно важно, поради факта, че човек разполага с 24 часа от живота си, всеки ден. Безкрайно важно е как ще разпредели своето време, ще рече ­ своя живот, своето внимание към фактите. Агресивността на чуждата култура, която нахлува, трябва да бъде по някакъв начин укротена, тъй като тя, дори да не иска, унищожава местната култура, която е неповторима. Не може човечеството да стигне до убеждението и до идеята за екологията, не може човечеството да се интересува колко грама сероводород има във въздуха, а в същото време да не се интересува от проблема колко насилие има в това, което се гледа по телевизията. След като човек е стигнал до убеждението, че трябва да защитава своето тяло, по някакъв съвършено непонятен начин, той дезавуира отношението към душата си! Вижте, това е загърбване на проблема, на духовността, на душевността, на човека, на човечеството, на българина, на плевенчанина. Това е загърбване на духовното начало. Исус Христос, когато му дават монетата с умисъл да провокират съпротива против цезара, хваща монетата и казва:” Кесаревото ­ кесареву (главата на кесара), Божието ­ богу!” Ако приемем, че всяко човешко съществувание е монета, която има две страни и признаем тяхната равностойност, аз смятам, че едната страна все пак е поважна. Защото съм писател и мога да докажа, че съм прав, че духовното е поважно от материалното. Не може едно общество да съществува, когато по такъв категоричен начин обръща гръб на проблемите на духовността и на народа. Това не е глупаво. Това е налудничаво! Това е груба грешка, стратегическа и тактическа, и каквато щете. Защото аз съм повтарял и повтарям, и ще го кажа и във Вашето интервю: България няма да реши нито един от своите политически и икономичеки проблеми, ако не реши проблемите на своята култура, тоест ­ проблемите за душевността и духовността на българския народ. Хаджийски е написал “Бит и душевност на българкия народ”. Сега какво трябва да напишем? Това, което става е пагубно.

-­ Може би това е една политика?

­- Мислите ли, че поколението, което сега израства, с това, което изучава в училище, мислите ли, че тия хора, които са поставени на колене от един ужасен материален живот, че те са способни на някакво голямо духовно усилие, на преобразяване на народа? Не! Не! Просто защото никой не обръща внимание! Не никой, нека да не сме крайни! Но хората, които от 1314 години по един или друг начин нацията изтиква на ръководните места, всъщност не се занимават с проблемите на духовността.

-­ На кое историческо време Ви прилича нашето време? Ние като че ли непрекъснато повтаряме историческите си грешки, не се поучаваме от тях.

­- Времето е абсолютно неповторимо, като всяко време. Прилики не бива да се търсят, защото ще сбъркаме. Но изглежда, че основната вина е у самите нас. Има някъде зрънца и семена, които винаги са показвали, че то съществува, но това са били зрънца и семена на плевели. Проблемът е да не позволяваме на тези плевели да завладеят нивата.

-­ Вие какво мислите за българския характер? Защото в разговора ни става дума точно за българския характер. Само историческата ни съдба ли е причина да оцеляваме поединично, винаги така да постъпваме, да не се събираме заедно в тежки моменти? Какво Ви харесва в този характер и какво не?

­- Вижте, не е проблем да го харесвате или не. Единствено трябва да го изучавате. Защото българският характер, пък и характерът на всяка нация по света, е безкрайно сложен. Общо взето в характера на всяка нация, както и в характера на всеки човек, има вложени много начала, много елементи, и всъщност много личности. Човек е способен на подвиг, на високо морални постъпки, на саможертва. Едновременно е способен и на найголеми подлости и жестокост. Работата е там  да се създаде атмосфера, в която да се насърчи проявата на добрите качества на човешкия характер. В случая говорим за българския народ. Всички добри неща, които са казани за нашия народ, наистина ги има и съществуват. Някои от тях са заспали. Проблемът на тези, които управляват нацията е да създадат такава атмосфера, да напоят по такъв начин градините, да напръскат с такава отрова плевелите, че да расте доброто, а злото да загине. Това е въпрос на грижа. Всичко се култивира. Откъде идва думата култура, откъде идва думата култивира ­ ами това си е труд, това си е работа! Това си е организация. Това нещо трябва да бъде отгледано! И любовта към отечеството, и високият морал, се отглеждат!

-­ Като че ли не искат да го отглеждат!

­- Очевидно не искат да го отглеждат! Но работата е там, какво се надяват да стане, след като не отглеждат?

­- Мислите ли, че историята е манипулирана?

­- Всяка история, откакто съществува историята, е манипулирана. Тя се пише от победителите общо взето. Това се послъгва, друго се поскрива. Някои факти излизат, други не излизат. Някои неща могат да бъдат разкрити с разсъждения, други ще си останат завинаги тъмни. Това е неизбежно!

-­ Къде можем да търсим истината тогава? Може би в документалистика, в мемоарни книги, в художествената литература? Къде?

­- Нали знаете как е отговорил Пилат на Христос: “Що е истина?”. Истината се търси навсякъде. Права сте, разбира се, че съществува мемоаристика, ама тия, дето пишат мемоарите, и те може да послъгват.

- Искате да кажете, че те са субективни?

­- Той, щом е човек, щом е личност, не може да не е субективен. Кой е обективен? Никой. И огледалото не е обективно ­ може да бъде криво, или мръсно. Мисълта ми е, че търсенето на тази относителна истина, почти винаги е подчинено на някаква цел, която стои вън от истината. Тоест, не съществува цел ­ хайде да намерим истината, а ­ хайде да намерим такава истина, която ни отърва да знаем! Ако погледнете към историята, по време на Сръбскобългарската война, вие ще видите как едните виждат нещата и как другите. Но, ако наистина съществува желание да се стигне до известна обективност, нещата биха могли да бъдат намерени. Обикновено обаче те се заливат от такава гарнитура на лични чувства и предпочитания, че манджата, която се получава, понякога няма нищо общо с първоначалните желания и намерения да я направите.

-­ А защо българската интелигенция се е отдръпнала от всичко, което става днес? Тя като че ли също оцелява поединично.

­- По начало в природата на интелигента е да не се коалира. Истинските големи личности, до голяма степен, израстват в благородна самота. А трябва да кажем, че българските интелектуалци и интелигенция се отчаяха от това, че още от самото начало говориха истини, които никой не чу. Защото аз мога да отворя вестници и списания, ако имаме време да гледаме телевизия ­ да видите интервюта, когато умни хора казваха: става това и това, ще стане това и това. И никой ги не чу! Ето, вие говорите за Хайтов. Колко години Хайтов приказваше едни и същи неща? Някой да ги чу? А да се е дръпнал? Не се е дръпнал. Стефан Цанев ­ да се е дръпнал? Не се е дръпнал? Недялко Йорданов да се е дръпнал? Не. Тончо Жечев да се е дръпвал? Не. Но от нещата, които казваха те и ги повтаряха по сто пъти, някой да си е взел бележка? Не!

-­ Как тогава да посеем семенцето? Хайтов казва, че може би все някога това семенце ще поникне, ще се покаже и ще го видят българските поколения. Няма ли да са вече обезродени и да не го забележат?
­

- Не трябва да бъдем такива крайни песимисти. Дума да не става, има значение и етническият състав на българското население, който се променя с темпове, за които хората може би не си дават сметка. Дума да не става, може като хвърляш щедро семе, то и между камъните да попадне и да израстне. Трябва по някакъв начин да успеем да внушим първо на хората, които управляват България и второ, на нашите братя, че това, което е създадено от българския народ и това, което се създава, е толкова голямо, толкова красиво и толкова богато, че то трябва по някакъв начин да бъде подарено на другите, за да обогати и тях. Ето, виждате ли, толкова хубави народни песни, толкова хубави народни приказки, такива прекрасни художници, такива книги ­ те не са само наши. Те са на човечеството. Ако ние успеем да ги дадем на другите, просто ще ги направим пощастливи. От тая гледна точка трябва да се тръгне. И да запомним, че ако ние не го запазим това нещо, няма кой да го запази. Просто ще стане така, че исландците ще си запазят тяхното, французите  своето, а нашето ще се разпилее, ще загине и първо ние ще станем победни, но ще станат победни и германците, и французите, и исландците, защото това е достояние на всички хора.

-­ Дали Старата Европа разбира това? За да направи поне малко усилие нашите народи тук да се съхранят по някакъв начин?

­- Голямата грижа за съхранението си е чисто наша работа. Не можем да очакваме някаква особена помощ, въпреки че може да има добри пожелания от европейските страни, защото и те си имат достатъчно свои проблеми.

-­ Това ли е Вашето послание към младите, към поколението, което идва ­ че голямата грижа за съхраняването на нашата нация, си е наша работа?

­- Това е една констатация, която всеки нормален човек трябва да помни. Щом си имаш двор, твоя работа е да го оградиш. И ако си имаш градинка, твоя работа е да я прекопаеш. А пък, естествено, не бива да се забравя, че облаците, които ще пуснат дъжд над градинката ти може да са се събрали някъде от Франция, или да са тръгнали от Атлантическия океан. Тоест, винаги трябва да помниш, че си зависим от другите. Но ако трябва да кажа нещо, то е казаното преди това ­ създадени са невероятни съкровища, те не са само наши, ние временно сме техни пазители, ние ще си отидем, но наш дълг е да ги запазим за себе си и за другите!
Публикуваме със съкращения, 2003 г.

Академик Антон Дончев: Българският народ не е добре душевно, нуждае се от психиатри

Проблемът за гласоподавателите е трагичен, не напразно е казано, че всеки заслужава управниците си

Весела Веселинова, Аргументи бг, 23 май 2011

Антон Дончев навърши 80 години

В. Плевенски вести, 15 Септември 2010

Антон Дончев: Аз съм на 1000 години

Иван Матанов, в. „Стандарт“, 13 септември 2010

Да се отърсим от вцепенението, призовава авторът на „Време разделно“

Антон Дончев: Без участие на държавата, изкуството и науката са осъдени

Петя Тетевенска, Българска национална телевизия, 13.09.2010 / 09:30

Антон Дончев: Да научим децата да чуват музиката на собствения си език

Десислава Конакчийска, ЗонаBG.info, 13 септември 2010 г.

Антон Дончев: Кракра е жив

Василий Българоубиец е безсилен пред пернишкия болярин

Исак Гозес, в. „Стандарт“, 14 септември 2007

Търся светлина за хората

Даниела Дочева, в. BG СЕВЕР, 25 ноември - 1 декември 2005 г., бр. 47

В основата на всичко е човешката психика

Интервю с автора на "Време разделно" Антон Дончев

Надежда Кехайова, в. „Черно море“, 16 декември 1999