Светът за Антон Дончев

Епичният роман е почти загинало изкуство – последното голямо произведение от този род беше „Тарас Булба“ на Гогол... Такъв е случаят с тая смела и тържествена книга – романа на Антон Дончев „Време разделно“.

САЩ, „Киркус“

Баладичната постройка на целия разказ осигурява на романа едновременно земна жизнена монументалност и нежна поетичност, присъщи на народната поезия.

Чехия, „Нови книге“

„Веруюто и школите“ на Уитмън тук са преведени като любов към земята и човека независимо от вярата.

САЩ, „Бестселърз ривю“

Това произведение бележи една нова концепция за романа в България – магическия реализъм.

Куба, Хосе Матос

» прочети още

За „Време разделно“  »  Магическият епос на Антон Дончев

» Виж всички

Романът на българския писател Антон Дончев

Новият роман на Антон Дончев несъмнено ще привлече вниманието на читателите. Несъмнено е също така, че читателите ще оценят творчеството му по достойнство и с вълнение ще открият цял пласт от историята, която досега им е неизвестна. И съм сигурен, че те ще бъдат благодарни на писателя за това познание.

В романа “Време разделно” (в руското издание – “Час выбора”, бел. изд.) няма безстрастно или хладно написани страници, защото той целият е като че ли пронизан от острия лъч на гнева, като осветява страданията и борбата на българския народ в черните като нощ години на турското владичество, подобни на монголо-татарското иго в Русия.

Антон Дончев се проявява като писател историк, но той не търси истината в съпоставянето на тези отдавнашни и страшни събития, а вече я е намерил и ни я показва във всички нейни прояви. Това придава на повествованието особено ясна достоверност и незабравима значимост на описаното минало. През целия роман Дончев решително отрича известната сред историографите формула, чийто смисъл е в това, че историята безпощадно върши своето дело, без да обръща внимание на личностите. Заедно с това във всички свои нравствени категории писателят като със страстта на очевидец оценява и уверява в откритите исторически условия неоспоримата истина – вяра в доброто, във високото мъжество, което обединява хората в името на съпротивата против безчовечността и зверската жестокост на османските завоеватели.

Няма съмнение, че историята в своето непрекъснато движение опознава сама себе си, но това не е изследването на събития, които се редуват, и на временни изменения. Това най-напред е познание на човека на самия себе си, което се явява по своята същност не вторично, не косвено, не производно, а неразривно свързано с историческите конфликти, със съдбите на цели държави и народи. Историята ражда и придвижва човека по своя път също така, както човекът ражда и придвижва историята, защото никакво движение само по себе си, никаква история заради историята не можем да си представим без участието на човешката личност.

Антон Дончев като внимателен летописец следва историчес­ката правда, като извайва в единно цяло отделните моменти на далечното многострадално минало на България, наситено с остри конфликти в борба с помохамеданчването, и заедно с това правдиво показва високия патос на народните характери, които понякога напомнят по мощ и душевна и физическа сила характери от сказанията, което между другото отговаря на общото звучене на романа, на неговата епосна интонация.

В това е неповторимостта на Дончев като писател.

Ние задълго ще запомним и ще се възхищаваме на душевната твърдост и непоколебимото мъжество на овчаря Манол, на неговите синове Момчил и Мирчо, загинали в това жестоко време. Нас ще ни покори поетическата чистота и смелост на девойката Елица, пленена от турците. Ние ще обикнем мъдрия дядо Галушко, столетната баба Сребра, запазила в себе си златната народна мъдрост, трезвостта и добротата. Ние с болка в сърцето ще се опитаме да разберем и да не разберем умния Сюлейман ага, който напразно се опитва да бъде справедлив в часа на избора между безпределно жестоката воля на падишаха и съпротивата на селяните от родопската долина Елинденя, която той, Сюлейман ага, много години е управлявал и в която нахлува с отряда си поданикът на султана еничарят Караибрахим, за да постави на колене с огън и меч своите довчерашни братя.

“Време разделно” нарича своя роман Антон Дончев, като изостря идейния смисъл на произведението си и като че ли предварително подчертава границата, която в края на краищата непримиримо ще раздели любовта от ненавистта, доброто от злото, мъжеството от предателството. С отчетлива яснота всеки епизод на романа ни говори, че в живота на народа нас­тъпва този неповторим момент, този час на историческия избор, който решава съдбата на последващите поколения.

Да се живее на колене, като се потъпче вярата на отците, честта и любовта, или да се диша със свободни гърди на земята на своите прадеди; да се признаеш за смачкан червей, победен без бой, или докрай да се защитаваш и да умреш достойно, с преданост на това велико и неповторимо, което е всмукано с млякото на майката; да се убие бащата, родният брат, като ги предадеш от страх пред смъртта, или, като си останеш човек, да положиш собствената си глава на дръвника под ножа на чуждоземния палач, упоен от властта, който насажда в твоята родина необуздания ред на злото и на насилието – ето главните проблеми на романа на Антон Дончев.

Да, времето на историческия избор за неговите силни герои – това е гордото отрицание на ненавистното поробване, което води към физическа смърт от ръката на завоевателя, времето на избора за слабите – това е физически живот с новоприетата вяра, но с морално опустошение и с духовна смърт. Защото спасителна среда на пътя няма – избралият средата от страх пред кръвопролитие в края на краищата е обречен на предателство към майка и баща, а значи и към родина.

Такава е закономерността на историята в напрегнатите моменти на борбата и в зависимост от избора някои стават безсмъртни, други потъват в небитието, като оставят на потомците си своята следа на слабост и позор. Антон Дончев е реалист, неговата позиция на писател историк е ясна, неговите краски понякога са мрачни и сурови, както изисква самото време, което той описва с подробностите на строг свидетел. Но колкото и понякога писателят да е суров в изобразителните средства, навсякъде по страниците на неговия роман животворно диша неутолимата любов към неговия многострадален народ. И даже в трагическите часове, през гъстите рембрандовски негови краски сияе, прониква тази дълбока нежност, тази очарованост от родната земя, от нейните благоухания, от бистрите й реки, от лесовете й, като съединява неразривно реалност­та на непобедимата, като вечност, природа с неизчерпаемата сила на народния дух.

Мисля обаче, че няма никакъв смисъл да говорим по-нататък за тази хубава книга, тъй като романът е пред очите на читателя и той сам с неотслабващ интерес ще се потопи в потока на събитията, в неговия сочен колорит, в живописността на стила, в живота и борбата на българския народ – като узнава, радва се, скърби и се възхищава.

Юрий Бондарев
“Иностранная литература”